Златният бряг [bg]

Излязохме от Бруклин и отидохме в Озон Парк, в Куинс, който също е италиански квартал. Франк имаше някои роднини тук и ние спряхме пред една от редицата еднакви къщи, където поиграхме на кегли с някои от старите му приятели, които носеха висящи като чувал панталони и тридневни бради. След това всички отидохме на една задна тераса, където пихме домашно червено вино, което беше безкрайно отвратително, кисело и стипчиво. Но един от старците сложи лед във виното ми и го смеси не с нещо друго, а със сметана. След това наряза праскова в чашата ми. Франк подправи виното си по същия начин. Това беше нещо като италианска сангрия, предполагам, или винен коктейл, и веднага ми дойде на ум, че мога да патентовам този буламач и да го продавам на претенциозните заведения като „Бъдис Хоул“, чиито клиенти щяха да го пият, ядейки стръкчетата си трева. „Озонпаркска глътка“? Не? Да?

Продължихме разходката си в късния следобед, като спирахме още няколко пъти пред скромни на вид къщи в други квартали на Куинс.

В хотел „Плаза“ Франк Белароса бе забавлявал хората, които движеха неговия свят — шефовете и „твърдите“ мъже. Сега излизаше по улиците, за да се срещне с избирателите си подобно на политик, който се кандидатира за държавен пост. Но за разлика от политиците никога не го чух да дава някакви обещания и неприсъщо на доновете на мафията, никога не го чух да заплашва. Той просто се показваше сред хората, да използвам израза, който тези хора често употребяваха. Показването сред хората сигурно имаше много скрити значения и сигурно беше важно, щом Белароса го правеше.

Този човек имаше вродено чувство за власт, това мога да кажа за него. Той бе разбрал в един момент, че истинската власт не се гради върху насилието или дори върху предаността към дадена абстрактна идея или организация. Истинската власт се градеше върху личната преданост, особено предаността на масите към личността на дон Белароса, както забелязах при продавача на наденички, а и при всеки друг, който се отбихме да видим. Този човек наистина беше интуитивен и богоподобен лидер — последният от великите донове.

И колкото и порочен да беше, почти ми стана жал за него, заобиколен сега от вътрешни и външни врагове. Но аз бях съжалил и гордия Луцифер в „Изгубения рай“, когато бе изгонен от Господа, и господаря на лицемерните двуполови ангелчета. Сигурно има някакъв сериозен дефект в характера ми.