Златният бряг [bg]

— Той все още те хваща за ухото, Франк.

Той се разсмя:

— Аха. Какъв кусичин.

— Какво?

Той се усмихна.

— Така го казваше дядо ми. Кусичин. Кучи син.

— Разбирам.

Опитах се да си представя как малкият шишкав Франк Белароса тича по тези улици, играе на топка, стреля с въображаем пистолет, коленичи в изповедната, „опарва“ се, коленичи в изповедната и т.н. И успях да си го представя и понеже аз самият съм малко носталгично настроен към миналото, мога да разбера хора, които с умиление си спомнят за детството. Това е признак на средната възраст, нали? Но при Белароса, мисля, имаше и още нещо. Той, струва ми се, знаеше, че за последен път си е вкъщи и искаше да се погрижи за „Санта Лучия“ за да може след това свещениците да се погрижат за него, когато му дойде времето. През последните десетина години на няколко пъти бяха писали във вестниците за църкви и свещеници, които са отказали да извършат опело на хора от бранша на Франк. Мисля, че това е поуплашило Франк Белароса, който през цялото време бе вярвал, че принадлежи към една църква, която изпълнява преките заповеди на Всевишния да прощава на всеки. Но сега разни хора се опитваха да променят законите и Белароса, като човек, който не би се оставил на произвола на съдбата, си подсигури опелото в „Санта Лучия“. Или поне аз така мисля.

Белароса пъхна ръце в джобовете си и погледна към напречната улица.

— В онези дни можеше спокойно да се разхождаш по тази улица късно вечер и никой да не те безпокои, освен стариците, които ми крещяха от прозорците: „Франки, прибирай се вкъщи, преди майка ти да те е убила.“ — Мислиш ли, че някой все още казва това по тази улица?

— Съмнявам се.

— Аха, аз също. Искаш ли да видиш къде живеех, когато бях дете?

— Да, искам.

Вместо да се качим в колата, ние се отдалечихме от „Санта Лучия“ и тръгнахме в горещината, както Франк Белароса сигурно бе правил преди много години. Лени и Вини се влачеха след нас с кадилака. Районът около църквата беше доста беден и хората ни поглеждаха, но вероятно бяха виждали подобни сцени и преди и знаеха, че това е един блуден син с пистолет затова си продължаваха пътя, докато Франк продължаваше по своя.

Спряхме пред една опустошена от пожар пететажна тухлена сграда и Белароса каза:

— Живеех ей там, на последния етаж. Ставаше 100 градуса96 през лятото, но беше топло и приятно през зимата с онези огромни радиатори, които непрекъснато работеха. Делях една стая с двамата си братя.

Не отговорих.

— След това чичо ми ме измъкна оттук — продължи той — и ме изпрати в „Ла Сал“, където пансионът ми изглеждаше като къща на Парк Авеню. Започнах да разбирам, че съществува свят и извън Уилямсбърг. Разбираш ли?