Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Ръката на Мургейз изпусна крехката порцеланова чашка и тя се пръсна на малки късчета на пода, плискайки черния каф. Трябваше да е лъжа. Никога не беше срещала Аматера, но веднъж й я бяха описали. Не. Много жени на тази възраст можеха да имат същите големи черни очи и такива пълни устни. Не беше възможно Пура да е била някога Айез Седай, а тази жена…
— Танцувай! — сопна се Алвин и Тера продължи да се вие в странния си танц, без да посмее повече да погледне нито Сурот, нито някой друг. Която и да беше тя, явно единственото й желание в момента беше да не допусне никаква грешка. Мургейз едва се сдържа да не повърне.
Сурот пристъпи към нея, лицето й бе студено като зимна виелица.
— Всички се изправят пред избор — каза тя тихо. Гласът й можеше да прекърши стомана. — Някои от пленниците ми казват, че си пребивавала в Бялата кула. По закон никоя марат-дамане не може да избегне каишката, но аз ти се вричам, че ти, която ме назова по име в очите ми и нарече думите ми лъжа, ти няма да преживееш тази съдба. — Натъртването даде да се разбере, че клетвата й не включва никаква друга възможна съдба. Усмивката, която така и не засегна очите й, се върна. — Надявам се да избереш да изречеш клетвата, Мургейз, и да властваш над Андор в името на императрицата, дано живее вечно. — За първи път Мургейз бе абсолютно сигурна, че жената лъже. — Ще разговарям отново с теб утре или може би вдругиден, стига да ми остане време.
Сурот се обърна, мина покрай самотната танцьорка и седна на стола с високия гръб, а Алвин — тя като че ли не можеше да говори — отново изджавка.
— Всички! Пози на Лебеда!
Младите мъже и жени, коленичили до стената, скочиха да се присъединят към Тера и заповтаряха в съвършенство движенията й в права линия пред стола на Сурот. Само втренченият поглед на лопара все още признаваше присъствието на Мургейз. Тя не помнеше някога в живота й да са я пренебрегвали с такава безцеремонност. Събра цялото си достойнство, събра и полите си и излезе.
Не продължи дълго сама, разбира се. Войниците с червено-черните ризници стояха в преддверието като статуи, с безизразни лица под лъскавите шлемове, с присвити очи, гледащи стоманено изпод челюстите на чудовищни насекоми. Един от тях, не много по-висок от Мургейз, тръгна редом с нея, без да промълви нито дума, и я придружи до покоите й, където от двете страни пред вратата стояха двама тарабонци с мечове, този път в стоманени брони, но пак така боядисани на хоризонтални ивици. Те се поклониха ниско, с ръце на коленете, и тя си помисли, че се кланят на нея, докато придружителят й не проговори.
— Чест приета — изрече той с дрезгав сух глас и тарабонците се изправиха, без изобщо да я поглеждат, а той добави: — Пазете я добре. Тя не е положила Клетвата. — Тъмните им очи пробягаха към нея изпод стоманените була, но послушните им къси поклони бяха предназначени за сеанчанеца.
Тя се постара да влезе сдържано, но щом вратата зад гърба й се затвори, се облегна на нея в опит да уталожи вихъра на мислите си. Сеанчанци, дамане, императрица и клетви, и хора, превърнати в собственост. Лини и Бреане стояха насред стаята и я гледаха безмълвно.
— Какво разбра? — попита Лини със същия тон, с който я питаше като дете какво е разбрала от прочетената книжка.
— Кошмари и безумия — въздъхна Мургейз. После изведнъж огледа стаята с тревога. — Къде е… Къде са мъжете?
Бреане отговори на незададения й въпрос сухо и насмешливо:
— Таланвор излезе да види какво може да разбере. — Юмруците й сами се опряха на бедрата й и тонът й стана смъртно сериозен. — Ламгвин отиде с него, както и господин Джил. А ти какво разбра? Кои са тези… Сеанчан? — Произнесе името непохватно и се намръщи. — Колкото до това, и ние го чухме. — Постара се да не обръща внимание на хапещия поглед на Лини. Какво смяташ да правим сега, Мургейз?
Мургейз мина между двете и отиде до най-близкия прозорец. Не много по-тесен от онези в залата за аудиенции, той отваряше гледка от двадесетина стъпки височина към каменната настилка на двора. Обезсърчена колона от гологлави раздърпани мъже, някои с окървавени превръзки на главите, се тътреше през двора под бдителния поглед на въоръжени с копия тарабонци. Няколко сеанчанци стояха на горната площадка на една от близките кули и се взираха в далечината през зъберите. Единият беше с шлем, украсен с три тънки пера. На един от прозорците от другата страна на двора се показа жена с ясно открояваща се върху черния й корсаж сребриста мълния и навъсено погледна към пленените Бели плащове долу. Едва пристъпващите мъже изглеждаха зашеметени и неспособни да повярват в това, което ги е сполетяло.