Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Яздеха между войнишките колони и се усмихваха на подвикванията и мрачните шеги, съпровождащи пътя им, макар че усмивката на Дюйкър беше напрегната. Добре беше, че духът е висок, че странната меланхолия, настъпваща след една победа, се разсейваше, но призракът на онова, което ги очакваше, все пак се надигаше с чудовищна увереност. Историкът беше усетил как собственият му дух потъва в тъга и скръб, защото отдавна бе изгубил способността си да се залъгва със сляпа вяра.
Капитанът заговори отново.
— Гората оттатък реката, какво знаеш за нея?
— Кедър — отвърна Дюйкър. — Източникът на славата на Убарид в корабостроенето. Някога е покривала двете страни на река Ватар, но сега е останала само южната страна, а и тя е оредяла близо до залива.
— Глупците не са си правили труда да засаждат?
— Имало е малки усилия, когато най-сетне са разбрали докъде ще се стигне, но пастирите вече били сложили ръка на оголената земя. Кози, капитане. Козите могат да превърнат един рай в пустиня за нула време. Изяждат фиданките, белят кората на дърветата, убиват ги като пожар. Все пак нагоре по течението е останало доста гора. Ще вървим из нея поне една седмица, ако не и повече.
— И аз така чух. Е, сянката ще ми е добре дошла…
„Седмица, ако не и повече, как не. По-скоро вечност… как смята Колтейн да пази този огромен лъкатушещ керван в една гора, където засадите ще се появяват отвсякъде, където бойците няма да могат да обръщат и да отговарят на всяка заплаха с бързина и ред? Притесненията на Сълмър за сухите земи отвъд гората са дреболия. Интересно дали само аз мисля така?“
Яздеха между фургони, натоварени с ранени войници. Въздухът вонеше от гниеща плът — силовото лечение не бе успяло да надмогне и спре пълзежа на гнойта. Войници, изпаднали в треска, стенеха и бълнуваха, делириумът разтваряше дверите на изтерзаните им умове към безброй други селения. „От един кошмарен свят към безброй други. Само дарът на Гуглата ще им донесе покой…“
Вляво от тях стапящите се стада добитък и кози се тътреха сред пепеляви валма прах по равната тревиста земя. Уикските псета браничари ги пазеха по краищата, придружени от конниците от клана на Невестулката. Цялото стадо щеше да бъде изклано при река Ватар, защото земите оттатък леса нямаше да ги изхранят. „Защото там няма духове на земята.“
Историкът се умисли. Животните ги бяха следвали стъпка по стъпка в този гибелен за душите път. Месеци след месеци в страдание. „Проклятие, споделено от всинца ни — волята да живеем.“ Съдбите им бяха решени, макар за тяхно щастие те да не го разбираха. „Но дори и това ще се промени в последния момент. И най-глупавото животно като че ли е способно да усети предстоящата си смърт. Гуглата дарява всяко живо същество със съзнание в самия край. Що за милост е това?“
— Конската кръв изгоряла в жилите до черно — промълви изведнъж Лъл.
Дюйкър кимна. Нямаше нужда да пита за кой кон му говори капитанът. „Понесе ги всички, такава кипнала ярост за живот, разкъсваше я отвътре.“ Подобни мисли го отвеждаха отвъд думите, в място, съставено само от болка.
— Казват — продължи Лъл, — че ръцете им вече са оцапани в черно. Белязани са завинаги.
„Също като мен.“ Мислеше за Нил и Недер, две деца, свили се сега като зародиш под чергилото на фургона, там, сред смълчаните си родственици. „Уикците знаят, че дарът на силата никога не е безплатен. Знаят достатъчно, за да не завиждат на избраните между тях, защото силата никога не е игра, също както не са игра бляскавите знамена, вдигнати за слава и богатство. Те не прикриват нищо в бляскави одежди и така всички виждаме онова, което не бихме искали да видим — че силата е жестока, корава е като желязо и кост и жадува да сее гибел.“
— Заразява ме мълчанието ти, старче — обади се Лъл.
Дюйкър можа само да кимне отново.
— Усещам вече в себе си нетърпение за Корболо Дом. Да се свършва вече. Вече не мога да виждам онова, което вижда Колтейн, историко.
— Не можеш ли? — попита Дюйкър и го погледна. — Сигурен ли си, че това, което вижда той, е различно от това, което виждаш ти, Лъл?
Ужасът по обезобразеното лице бавно се утаи.
— Боя се — продължи Дюйкър, — че мълчанието на Юмрука вече не говори за победа.
— Също като твоето усилващо се мълчание значи.
Историкът сви рамене. „Цял континент ни преследва. Не трябваше да сме живи толкова дълго. А аз не мога да отведа мислите си по-надалече от това и съм се вкопчил в тази единствена истина. Всички истории, които съм чел… пълни с интелектуална обсебеност от войната, с безкрайно прерисуване на карти, героични щурмове и съкрушителни поражения. Не сме нищо повече от късчета страдание сред река от болка. Дъх на Гуглата, старче, думите ти изтощават самия теб — защо ги налагаш на другите?“