Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Бързо. — Дори той изглеждаше изненадан. — Наистина имах късмет. Един местен земен дух е убит… наблизо. Нещастно съвпадение, стечение на злокобна орис. Призракът му витае наоколо като дете, търсещо изгубените си родители, и е готов да говори с всеки странник, който се озове наблизо, стига странникът да е готов да го чуе.
— Е, и какво има да ни каже? — изсумтя Лостара.
— Ужасен инцидент… добре де, ужасният инцидент, който е убил духа — подробностите около който ме карат да заключа, че има някаква връз…
— Добре — прекъсна го тя. — Води. Губим време.
Той замълча и я изгледа уязвено — това изражение можеше и да е съвсем искрено. „Зададох въпрос и трябваше поне да го оставя да ми отговори.“
Перла й махна да го последва и тръгна надолу по стръмния терасиран склон на могилата.
Тя метна торбата си през рамо и пое след него.
Щом се спуснаха долу, Нокътят я поведе покрай изкуствения хълм и право на юг през каменистата низина. Слънцето се отразяваше с ослепителен блясък от нажежената й повърхност. Освен малкото мравки, щъкащи под краката им, по съсухрената земя не се забелязваха никакви признаци на живот. Тук-там се срещаха издължени каменни грамади, очертаващи сякаш брега на пресъхващо езеро, смалило се до локви, от които бе останала само солена кора.
Вървяха през целия следобед. На югозапад се открои верига от хълмове и ново масивно плато отляво. Малко преди свечеряване стигнаха равното дъно на пресъхнало езеро, с извисяващото се вляво плато и назъбените хълмове вдясно от тях.
В самия център на падината лежаха останки от търговски фургон, обкръжени от изгоряла земя, с бели вихрушки от пепел, която сякаш не можеше да се отлепи от земята.
Перла поведе към странния кръг.
Пепелта беше пълна с малки кости, изгорели до бяло и сиво от някаква неимоверно силна горещина; пращяха под краката им. Озадачена, Лостара се наведе да ги огледа.
— Птичи ли са?
Перла гледаше към фургона или може би — към нещо зад него. Чу въпроса й и поклати глава.
— Не, скъпа. Плъхове.
Малкото черепче в краката й потвърждаваше думите му.
— Да, в скалистите райони се срещат плъхове…
Той я погледна през рамо.
— Тези са — били са — д’айвърс. Един особено неприятен индивид — Грилън.
— Убит ли е бил тук?
— Не мисля. Тежко пострадал може би. — Перла отиде до една от по-големите купчини пепел, клекна и започна да я разравя.
Лостара се приближи. Перла разравяше труп — останали бяха само костите, и тези кости бяха ужасно оглозгани.
— Горкият кучи син.
Перла не отвърна нищо. Бръкна в скелета и вдигна малък къс метал.
— Стопен е — промърмори той. — Но според мен е малазански знак. Магически кадър.
Имаше още четири купчини като тази с оглозганите кости. Лостара се приближи до едната и взе да разрива пепелта.
— Този тук е цял! — изсъска, щом видя почернялата от огъня плът.
Перла дойде при нея и двамата разчистиха трупа от пепелищата. Облеклото му беше общо взето изгоряло и огънят беше беснял по кожата му, но изглежда, не бе успял да свърши нещо повече, освен да я овъгли на повърхността. Щом Нокътят изтри последната пепел от лицето, очите се отвориха.
Лостара изруга, отскочи назад и светкавично измъкна меча.
— Всичко е наред — каза Перла. — Това няма да иде никъде, скъпа.
Зад съсухрените клепачи зееха само две празни очни ями. Почернелите устни бяха дръпнати като в грозна усмивка.
— Какво стана? — попита го Перла. — Можеш ли все още да говориш?
От тялото излязоха хрипливи звуци и Перла се наведе още над него.
— Какво ти каза?
Нокътят я погледна през рамо.
— Каза: „Аз съм Клам и умрях от ужасна смърт.“
— Няма спор…
— А после са го възкресили и е станал вратар.
— За Грилън?
— Да.
Тя прибра оръжието си.
— Изключително неприятна професия след смъртта, изглежда.
Перла вдигна вежда и се усмихна.
— Уви, нищо повече няма да получим от милия Клам. Нито от другите. Магията, която ги държи одухотворени, вече изтлява. Което значи, че Грилън или е мъртъв, или е много далече. Все едно, спомни си лабиринта на огън — развихрен е бил тук по някакъв странен начин. И ни е оставил диря.
— Вече е много тъмно, Перла. Трябва да си направим бивак.
— Тук?
Тя премисли и се намръщи в тъмното.
— Може би не точно тук, но все пак съм уморена, а и ако търсим следи, бездруго ще ни трябва светлина.
Перла излезе от кръга с пепелта, махна с ръка и във въздуха над него бавно се оформи кълбо от светлина.
— Дирята не води далече според мен. Още малко работа, Лостара. После можем да се спрем на бивак.
По каквито и знаци да вървеше, те оставаха невидими за Лостара. Още по-странното беше, че дирята се извиваше насам-натам, и Нокътят се беше намръщил и я следваше колебливо. Скоро почти престана да се движи напред, стъпваше много бавно. Лицето му бе плувнало в пот.