Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Лостара преглътна въпросите си, но отново бавно извади меча.
Най-сетне се натъкнаха на нов труп.
Перла изсъска и се смъкна на колене пред грамадното изгорено тяло. Лостара се окашля и попита тихо:
— Какво стана, Перла?
— Гуглата е бил тук — прошепна той.
— Това го виждам и сама…
— Не, не разбираш. — Той сви юмрук и удари тялото. Беше само куха обвивка. Изпращя и се разчупи под удара. Перла я изгледа с яд.
— Гуглата е бил тук. Самият бог, Лостара. Дошъл е, за да вземе тогова — не само душата, но и плътта — всичко, което е било заразено от лабиринта на огън — лабиринта на светлина, по-точно. Богове, да имах само Драконова колода сега. В… двора на Гуглата е станала промяна.
— И какво му е важното на всичко това? Мислех, че търсим Фелисин.
— Не мислиш, момиче. Спомни си разказа на Сторми. И на Трут. Фелисин, Хеборик, Кълп и Баудин. При фургона на Грилън намерихме останките на Кълп. А това — махна ядосано с ръка — е Баудин. Проклетият Ястребов нокът — въпреки че доказателството го няма на врата му, уви. Помниш ли странната им кожа? На Геслер, Сторми и Трут? Същото е станало с Баудин, тук.
— Ти го нарече „зараза“.
— Е, не знам какво точно е. Лабиринтът ги е променил. Неясно по какъв начин.
— Значи ни остават Фелисин и Хеборик Леката ръка.
Той кимна.
— В такъв случай ми се ще да ти кажа нещо — продължи Лостара. — Може да не е свързано, но…
— Давай, момиче.
Тя се обърна към хълмовете на югозапад.
— Когато проследихме онзи агент на Ша’ик… в онези хълмове…
— Калам Мекхар.
— Да. И устроихме засадата на Ша’ик в стария храм на билото — на пътеката, водеща към Рараку…
— Точно както го описа. Е, и?
— Трябваше да видим всичко това. Следователно събитията, на които сега се натъкнахме, трябва да са станали след нашата засада.
— Е, да.
Тя въздъхна и скръсти ръце.
— Фелисин и Хеборик са с армията на Апокалипсиса, Перла. В Рараку.
— Кое те кара да си толкова сигурна?
Тя сви рамене.
— Къде другаде може да са? Помисли. Омразата на Фелисин към Малазанската империя трябва да е всепоглъщаща. А и Хеборик едва ли ще изпитва голяма любов към империята, която го осъди и прати на каторга. Били са отчаяни след нападението на Грилън. След като Баудин и Кълп са загинали. Отчаяни, и вероятно пострадали.
Той кимна замислено и се изправи.
— Едно нещо така и не ми обясни, Лостара. Защо се провали засадата ви?
— Не се провали. Ша’ик я убихме — мога да се закълна в това. Стрела от арбалет в челото. Не можахме да вземем тялото й заради телохранителите й — оказаха се твърде много за групата ни. Но я убихме, Перла.
— Тогава кой, в името на Гуглата, предвожда Апокалипсиса?
— Не знам.
— Можеш ли да ми покажеш мястото на тази засада?
— Да, на заранта. Мога да те заведа точно там.
Той я загледа мълчаливо. Светлото кълбо над тях започна да трепти, после се стопи с тиха въздишка.
Спомените му се бяха събудили. Онова, което се бе утаило у Т’лан Имасс, пласт след пласт, трупани през столетията, беше като пейзаж, който Онрак отново можеше да разпознае. И това, което виждаше пред себе си… изчезнаха платата на хоризонта, изваяните от вятъра кули от пясъчник, пясъчните дюни и белите ивици корал. Нямаше ги вече сухите клисури и дерета, мъртвите речни корита, засетите поля и напоителните канали. Дори градът на север, на самата ивица на хоризонта, вкопчил се като тумор за широката лъкатушеща река, се разми и стана ефимерен за вътрешния му взор.
И всичко, което вече виждаше, беше отпреди… толкова отдавна.
Сивите вълни на вътрешното море, връхлитащи с обещание за вечност по дългия чакълест бряг, протягащ се на север чак до планините, които един ден щяха да се нарекат Талас, и на юг, за да обхване жалката останка, знайна сега под името море Клатар. Коралови рифове, оголили подобните си на акули гръбнаци на една шеста левга навътре от брега, над които кръжаха чайки и отдавна изчезнали дългоклюнести птици.
По брега крачеха фигури. Кланът на Рениг Обар, дошли от своите тундри да закупят китова кост и масло на денрабъ, и донесли сякаш със себе си ледените ветрове… или навярно това необичайно време, дошло в тукашните земи с топъл климат подсказваше за нещо по-тъмно. Джагът, скрит в някоя твърдина и разбъркал казана на Омтоуз Феллак. Още студ и рифовете щяха да умрат, а с тях — и съществата, чието съществуване зависеше от тях.
Някогашният Онрак, от плът и кръв, въздъхна притеснено. Беше отстъпил. Не беше вече гадателят на кости на своя клан — та нали Абсин Толай бе много по-вещ от него в тайните изкуства, а и беше по-податлив на жадната амбиция, тъй нужна за следовниците на Пътя на Телланн. Умът на Онрак твърде често се залисваше по други неща.