Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Кътър стигна до скалистия бряг. На равния каменист плаж долу бяха издърпани четири бързоходни лодки. В залива зад тях стояха закотвени два големи дромона, и двата — тежко пострадали.
Около лодките се виждаха разхвърляни корабни принадлежности и две грамадни, отсечени и издърпани на брега дървета, сигурно с намерението да заместят прекършените мачти. Няколко бурета с осолена риба бяха обърнати, други стояха наблизо, подредени и напълнени с прясна вода.
Кътър сложи Апсалар на земята и се приближи до една от лодките. Бяха с дължина около петнайсет стъпки, с широки греди, единична мачта и кърмилно весло. От двете страни имаше по две гривни за греблата. Планширите бяха покрити с пищна резба.
Апсалар изведнъж се закашля и той се обърна.
Тя се надигна рязко, изплю да прочисти гърлото си, прегърна раменете си с ръце и затрепери. Кътър бързо се върна при нея.
— Д-дарист?
— Мъртъв е. Но и останалите Едур — също. Сред малазанците имаше един…
— Онзи със силата. Усетих го. Каква… ярост!
Кътър отиде до едно от буретата с вода, намери черпак, гребна и се върна при нея.
— Нарече се Пътника.
— Знам го — промълви тя и потръпна. — Не от своите спомени. От тези на Танцьора. Танцьора го познаваше. Много добре го познаваше. Били са… трима. Изобщо не са били само двама — знаеше ли го това? Изобщо не са били само Танцьора и Келанвед. Не, и той е бил с тях. Почти от самото начало. Преди Тайсхрен, преди Дужек, дори преди Въслата.
— Е, вече е все едно, Апсалар — отвърна Кътър. — Трябва да напуснем този проклет остров — Пътника да си го пази, ако ще, все ми е едно. Съвзе ли се достатъчно? Да ми помогнеш да избутаме един от тия бързоходи във водата? Имаме храна и вода в изобилие…
— Къде отиваме?
Той се поколеба. Тъмните й очи се присвиха.
— Котильон.
— Нова задача за нас, да.
— Не тръгвай по този път, Крокъс.
Той се намръщи.
— Мислех, че компанията ще ти хареса.
Подаде й черпака. Тя го изгледа продължително и отпи.
— Хълмовете Пан’поцун.
— Зная — провлече Лостара.
Перла се усмихна.
— Разбира се, че ще знаеш. Най-сетне разбра защо през цялото време те питах…
— Чакай малко. Не може да не си знаел накъде води този път…
— Е, да, но вярвам в склонността на сляпата природа да се върти в кръг. Все едно, да има някъде наблизо погребан град?
— Наблизо? Искаш да кажеш, освен този, над който стоим? — Остана доволна, като го видя как зяпна. — Какво мислиш, че са всички тези плоски хълмове, Нокът?
Той разхлаби наметалото си.
— Макар че, от друга страна, това място ще ни устрои напълно.
— За какво?
Той я погледна.
— Ами, ритуал, скъпа. Трябва да намерим следа, магическа и древна. Да не би да си въобразяваше, че просто ще се скитаме без посока из тази пустош, с надеждата, че ще намерим нещо?
— Странно, точно това си мислех, че правим вече дни наред.
— Просто трябваше да увеличим разстоянието между нас и онзи проклет Имасс — отвърна той, приближи се до покрития с плоски камъни участък на билото на могилата и разрита камъчетата. — Усещах нечовешките му очи по целия път през долината.
— Той и лешоядите, да. — Тя вдигна глава и се загледа в безоблачното небе. — Все още са с нас всъщност. Проклетите птици. Не се изненадвам. Водата ни е на привършване, храната е още по-малко. След ден-два ще изпаднем в сериозна беда.
— Тези светски грижи ще ги оставя на тебе, Лостара.
— Тоест, ако всичко друго се провали, винаги можеш да ме убиеш и да ме изядеш, нали? А ако аз реша да те убия първа? Както съм обладана от светски грижи.
Нокътят седна на камъните.
— Тук стана доста по-хладно, не мислиш ли? Местно явление, подозирам. Макар да допускам, че един скромен успех в ритуала, който ще извърша след малко, ще ни стопли поне мъничко.
— Макар и само с възбудата на неверието — измърмори Лостара, пристъпи до ръба на могилата и се загледа на югозапад, където червената стена на Вихъра очертаваше извита линия през пустинята. Чу зад себе си приглушени слова, на някакъв непознат за нея език. „Най-вероятно брътвежи. Виждала съм достатъчно магове, които нямат нужда от думи… освен за пред хора.“ Перла сигурно правеше точно това. Беше човек на позата, колкото и да се правеше на безразличен към единствения си зрител. „Човек, който иска името му да влезе в историческите томове. Някаква съдбоносна роля, около която се върти съдбата на империята.“
Чу как плесна ръце да изтупа прахта, обърна се и видя, че става; красивото му лице се бе намръщило тревожно.
— Много бързо мина — рече тя.