Дом на вериги

Калам се надигна стреснато и едва овладя желанието си да сграбчи дребното същество за врата и да го запокити в стената. Не състраданието го накара да премисли, разбира се. По-скоро беше обстоятелството, че този подземен замък бе дом за стотици, може би хиляди бок’арала, а тези същества притежаваха сложна социална структура — наранеше ли това мъниче, можеше да се окаже под цяла купчина разгневени мъжкари. А колкото и малки да бяха зверчетата, зъбите им бяха като на мечка. Така че той с усилие овладя отвращението си и избута пъстрото мъниче възможно най-нежно.

То изхленчи жално и го погледна с големите си воднисти очи.

— Да не си се опитал пак — измърмори убиецът и стана. Парчета дъвкана кожа покриваха корема му, а тънката му вълнена долна риза беше прогизнала от сополивото носле на мъника. Калам я смъкна и я хвърли в ъгъла на тясната килия.

Не беше виждал Искарал Пъст вече цяла седмица. Освен лекия сърбеж по пръстите на краката и ръцете, общо взето се беше изцерил от нападението на демона енкар’ал. Беше доставил диамантите и вече гореше от нетърпение да си тръгне.

Откъм коридора до ушите му стигна смътно пеене. Убиецът поклати глава. „Могора може и да я докара някой ден, но дотогава… богове на пъкъла, ужасно стърже!“ Отиде до опърпаната си торба, зарови вътре и извади чиста риза.

На вратата се потропа, той се обърна и видя, че е отворена. Могора стоеше на прага с дървено ведро в едната ръка и с парцал в другата.

— Тука ли беше? Преди малко? А? Тука ли беше? Кажи!

— Не съм го виждал от дни — отвърна унило Калам.

— Трябва да почисти кухнята!

— Ама ти само това ли правиш, Могора? Гониш сянката на Искарал Пъст?

— Само! — изврещя дъртата и нахлу вътре, понесла дръжката с парцала за чистене като знаме. — Аз ли само използвам кухнята! Не!

Калам се дръпна и изтри слюнката от лицето си, но далхонийката настъпи.

— А ти? Да не мислиш, че яденетата си идват самички? Да не мислиш, че тъмните богове си ги правят ей тъй, от голия въздух? Аз ли съм те поканила тука? Мой гост ли си ти? Да не съм ти слугиня аз на тебе?

— Боговете да не дават…

— Млък! Аз говоря тука, не ти! — Тикна парцала и ведрото в ръцете на Калам, а като видя бок’арала — мъник, свит върху нара, се сви като хищник и запристъпва, извила кривите си пръсти. — А, ето те и тебе. Ще си тръскаш кожицата където ти падне, нали? Няма да е задълго!

Калам се изпречи на пътя й.

— Стига, Могора. Излез оттук.

— Не и без галеничето ми.

— Галениче? Та ти се каниш да му откъснеш врата, Могора!

— Е, и?

Той пусна на пода парцала и ведрото. „Не мога да го повярвам. Защитавам някакъв крастав бок’арал… от вещица д’айвърс.“

Зад отворената врата се чу тропане и Калам посочи.

— Погледни там, Могора. Навредиш ли на мъничето, ще се разправяш с тях.

Тя се завъртя и изсъска.

— Измет! Изродчетата на Искарал — все шпионират! Така се крие той, с тяхна помощ!

Старата изврещя и хукна към вратата. Струпаните бок’арала запищяха и се пръснаха, макар че Калам видя как един от тях се шмугна между краката й и скочи върху нара. Гушна мъничето под мишница и драсна към коридора.