Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Врясъците на Могора заглъхнаха из подземния храм.
— Хи-хи.
Калам се обърна.
Искарал Пъст се появи от сенките на отсрещния ъгъл. Беше целият в прах, на кокалестото му рамо висеше торбичка. Убиецът се намръщи.
— Достатъчно те чаках в тая лудница, жрецо.
— И още как. — Старчето килна глава и задърпа редките косми по лисото си теме. — Приключих, и той може да си върви, нали? Трябва да съм мил, сърдечен, да пръсна златен прашец по пътя му навън в очакващия го свят. Нищо няма да заподозре. Ще повярва, че си тръгва по собствена воля. Точно както трябва да е. — Изведнъж Искарал Пъст се усмихна и му подаде торбичката. — Дръж, малко диаманти и за тебе. Пръсни ги тук-там, навсякъде! Но не забравяй, трябва да минеш през Вихъра — до сърцето на Рараку, нали?
— Така смятам — изръмжа Калам и взе торбичката. — Целите ни не се разминават, жрецо. Макар да разбирам, че с този твой извратен ум май предпочиташ да се разминават. Все пак… да се пробие през Вихъра… без да ме засекат. Как да го постигна?
— С помощта на смъртния избраник на Сенкотрон. Искарал Пъст, Върховен жрец, владетел на Рашан, на Мийнас и Тир! Вихърът е богиня, очите й не могат да са навсякъде. Хайде, взимай си бързо вещите. Трябва да се махаме! Оная се връща, а пак оцапах в кухнята! Живо!
Излязоха от лабиринта под една грамадна скала, посред бял ден, на по-малко от сто крачки от побеснялата стена на Вихъра. След три крачки Калам сграбчи жреца за рамото и го завъртя.
— Онова пеене? Откъде идва, в името на Гуглата, Искарал? Чух го в манастира и си помислих, че е Могора…
— Могора не може да пее, глупако! Нищо не чувам освен диви ветрове и съсъка на пясъците! Ти си луд! Луд ли е? Да, възможно е. Не, сигурно е. Слънцето е сварило мозъка му под тая дебела чутура. Бавно разлагане… но не, не. Песента на Танно е това. И все пак май наистина е луд. Два съвсем отделни проблема. Песента. И неговата лудост. Далечни, несвързани, но и двата объркват всички планове на господарите ми. Или потенциално поне. Потенциално. Нищо сигурно няма, не и в тази проклета земя, особено тук. Неспокойната Рараку. Нервната!
Калам изръмжа, бутна го настрана и закрачи към стената на Вихъра. След малко Искарал Пъст го догони.
— Кажи как ще се оправим с това, жрецо.
— Много е просто всъщност. Тя ще усети пробива. Като мушкане с нож. Неизбежно е. Значи, отвличащ ход! А няма по-добър в отвличащите ходове от Искарал Пъст!
Приближиха се на двайсетина крачки от кипящата пясъчна стена. Обгърнаха ги вихрени облаци прах. Искарал Пъст пристъпи още крачка-две напред и се ухили, с пълна с пясък уста.
— Дръж се здраво, Калам Мекхар!
И изчезна.
Над убиеца се извиси огромно туловище и изведнъж го обгърнаха безброй ръце.
Азаланът.
И вече тичаше — по-бързо и от най-бързия кон — покрай стената на Вихъра. Сгуши Калам до гърдите си и се гмурна вътре.
Оглушителен тътен изпълни ушите на Калам, пясъкът задра в кожата му и той стисна очи.
Още и още грохот, и азаланът вече търчеше по отъпкан пясък. Отпред се простираха развалини на град.
Под нозете на демона изригваха пламъци, огнена пътека, очертала дирите му.
Могилата на мъртвия град се извиси пред тях. Без да спира, азаланът се втурна към порутената стена. Изникна пукнатина, не достатъчно широка за азалана, но съвсем достатъчна за Калам.
Азаланът го хвърли през процепа и скочи високо над него. Калам тупна тежко сред отломки и глинени чирепи. Взривовете бяха секнали, останал бе само ревът на Вихъра.
„Май се измъкна обратно. Бърз е кучият му син.“
Убиецът дълго остана неподвижен, зачуден дали хитрината е успяла. Все едно, щеше да изчака нощта, преди да се измъкне навън.
Вече не чуваше песента. „Нещо, за което трябва да съм благодарен.“
Стените на процепа разкриваха многобройни пластове чирепи от едната страна, хлътнал отсек от калдъръмена улица от другата и част вътрешна стена на сграда — с изронена мазилка — от третата. Пластът отломки от зидария под краката му беше ронлив и дълбок.
Калам опипа оръжията по тялото си и се настани да изчака.
Кътър прекрачи през портала, с Апсалар на ръце. Тежестта й му причиняваше вълни от болка в отеклото рамо. Нямаше да може да я носи така още дълго.
На трийсет крачки напред, в края на поляната, където се сливаха двете пътеки, лежаха проснати десетки трупове. А сред тях стоеше Котильон.
Кътър закрачи към бога на сянката. Телата на мъртвите Тайст Едур лежаха струпани в кръг около разчистеното петно вляво, но вниманието на Котильон като че ли беше съсредоточено върху едно определено тяло, в краката му. Докато младият дару се приближаваше, богът бавно се наведе и отметна с ръка косите от лицето на трупа.