Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Трул се подсмихна.
— А ти обичаш да убиваш.
— Склонността към художество намира нови форми, Едур. Не можеш да й затъкнеш устата. — Т’лан Имасс бавно обърна лице към него. — Променили сме се, разбира се. Вече не съм свободен да продължа този лов… освен ако и ти не го желаеш.
Трул отвърна с гримаса и мълчаливо огледа земите на югозапад.
— Е, признавам, че не е толкова съблазнително, колкото преди. Но, Онрак, тези ренегати са съучастници в измяната срещу моя народ и съм решен да разбера каквото мога за ролята им. Така че трябва да ги намерим.
— И да говориш с тях.
— Първо да говоря, да, а след това можеш да ги убиеш.
— Вече не вярвам, че съм способен на това, Трул Сенгар. Много зле съм пострадал. Но пък Монок Очъм и Ибра Голан идат след нас. Те ще стигнат.
При тези думи Тайст Едур извърна глава.
— Само двамата? Сигурен ли си?
— Силите ми са смалени, но да, така мисля.
— Близо ли са?
— Все едно, това не е важно. Затаили са жаждата си за мъст над мен… за да мога да ги отведа до онези, които преследват от самото начало.
— Подозират, че ще минеш на страната на ренегатите, нали?
— Откъсналите се ближни. Да, подозират.
— А ти?
Онрак го изгледа за миг.
— Само ако го сториш и ти, Трул Сенгар.
Бяха стигнали до самия край на обработената земя и затова беше сравнително лесно да избегнат срещи с местните обитатели. Самотният път, който прекосиха, беше лишен от живот в двете посоки, докъдето стигаха очите им. Отвъд напояваните ниви се върна суровата природа. Туфи трева, ивици огладен от водата чакъл, дерета и ровове, тук-там — по някое дърво гулдинда.
Хълмовете пред тях се откроиха — фасада от остри, назъбени канари.
Точно по тези хълмове Т’лан Имасс бяха разбили ледените пластове, точно тук бе мястото на първото им опълчване. За да защитят свещените градове, скритите пещери и кремъчните мини. Там, където се пазеха сега оръжията на падналите.
„Оръжията, които тези отстъпници искат да вземат.“ Нямаше потекло магията, вложена в тези каменни остриета, поне по отношение на Телланн. Щяха да подсилят онези, които ги държат, стига да са потомци на създателите им — или да са сътворени от същите тези ръце преди много време. Имасс да са, тъй като изкуството отдавна бе забравено от смъртните. А и ако намереха тези оръжия, това щеше да даде на отстъпниците пълна свобода, откъсвайки силата на Телланн от телата им.
— Спомена за предателство на твоя клан — каза Трул Сенгар, докато се приближаваха към хълмовете. — Стари са като че ли тези спомени, Онрак.
— Може би сме обречени да повтаряме престъпленията си, Трул Сенгар. Върнаха се спомените ми — всичко, което мислех, че съм изгубил. Не знам защо.
— Откъсването от Ритуала?
— Може би.
— Какво беше престъплението ти?
— Затворих една жена във времето. Така поне изглеждаше. Нарисувах лика й в една свята пещера. Сега вярвам, че с този свой акт съм виновен за ужасните убийства, които последваха, за нейното бягство от клана. Тя не можа да се включи в Ритуала, който ни направи безсмъртни, защото от моята ръка вече бе станала безсмъртна. Дали знаеше това? Дали това бе причината да се опълчи на Логрос и на Първия меч? Няма отговори на тези въпроси. Що за лудост бе обзела ума й, та да убие най-близките си, да се опита да убие самия Първи меч, собствения си брат?
— Не е била твоята жена значи.
— Не. Беше гадателка на кости. Соултейкън.
— Но си я обичал все пак.
Той сви рамене.
— Страстта е отрова сама по себе си, Трул Сенгар.
Към билото водеше тясна козя пътека, стръмна и лъкатушеща по склона. Започнаха да се изкачват.
— Не приемам този възглед, че сме обречени да повтаряме грешките си, Онрак — каза Тайст Едур. — Нима не се научаваме? Нима опитът не води към мъдрост?
— Трул Сенгар. Току-що предадох Монок Очъм и Ибра Голан. Предох Т’лан Имасс, защото предпочетох да приема собствената си съдба. Значи — същото престъпление, каквото извърших толкова отдавна. Винаги съм жадувал за самота, да съм отделно от своята раса. В Новородения бях доволен. Както и в свещените пещери отпред.
— Доволен? А сега, в този момент?
Онрак помълча дълго.
— Когато спомените се върнат, Трул Сенгар, самотата се оказва илюзия, защото всяко мълчание е изпълнено с кресливото търсене на смисъла.
— Звучиш все повече като… смъртен с всеки изминал ден, приятелю.
— По-уязвим, искаш да кажеш.
— Все едно. Но виж какво правиш сега, Онрак.
— Какво имаш предвид?
Трул Сенгар спря на пътеката и го погледна с тъжна усмивка.
— Връщаш се у дома, Т’лан Имасс.
Тайст Лиосан бяха вдигнали бивак. Което все пак беше нещо, помисли си Малачар.