Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
По грубата красота например, като тази, която сега виждаше пред себе си. Непригоден беше за бой, за ритуалите на унищожението. Винаги с неохота беше танцувал шаманския танц в дълбоките пропади на пещерите, в които барабаните тътнеха и ехото пронизваше плът и кости, все едно че лежиш на пътя на лудо препускащо стадо ранаг — стадо като това, което Онрак току-що бе издухал по стените на пещерата наоколо. Устата му горчеше, пълна със слюнка, въглен и охра, ръцете му се бяха изцапали, докато преграждаха пръските от устните му, за да се оформят фигурите по камъка. Изкуството се твореше в самота, образите се извайваха без светлина, по невидими стени, докато другите от клана спяха във външните ниши. И простата истина бе, че Онрак беше усвоил магията на рисуването само заради това желание да бъде сам.
Сред народ, в който самотата се смяташе почти за престъпление. В който самото раздробяване на образа на неговите съставки — от виждането към наблюдението, от възкресяването на спомена до извайваното му, извън живия поглед, върху каменните стени — всичко това изискваше твърде изострена, потенциално опасна, гибелна за рода чувствителност.
„Жалък шаман. Онрак, ти изобщо не беше онова, което трябваше да си. И когато наруши неписания закон и нарисува достоверен портрет на смъртен Имасс, когато затвори във времето онази красива смугла жена в онази дълбока и тъмна ниша, която никой не биваше да открие… ах, как усети тогава гнева на ближните си. На самия Логрос и на Първия меч.“
Ала си спомняше изражението на младия Онос Т’уулан, когато за първи път бе погледнал портрета на сестра си. Удивление, възхита и прилив на томителна любов — Онрак беше сигурен, че видя всичко това на лицето на Първия меч, сигурен беше, че и други го бяха видели, макар никой да не го изрече, разбира се. Законът бе нарушен и наказанието трябваше да е сурово.
Така и не разбра дали самата Килава бе видяла рисунката; така и не разбра дали се е разгневила, или е видяла достатъчно, та да разбере, че кръвта на собственото му сърце се е преляла в този образ.
„Но това е последният спомен, до който достигам.“
— Винаги тръпки ме полазват, когато замълчиш така, Т’лан Имасс — измърмори Трул Сенгар.
— Онази нощ преди Ритуала — отвърна Онрак. — Недалече от мястото, където стоим сега. Трябваше да бъда прокуден от своето племе. Бях извършил престъпление, за каквото друг отговор нямаше. Но по-големи беди връхлетяха клановете. Четирима тирани Джагът се бяха вдигнали и съюзили. Искаха да унищожат тази земя — и го постигнаха.
Тайст Едур не отвърна нищо. Навярно се чудеше какво точно е било унищожено. Покрай реката се извиваха напоителни канали, ивици тучно зелени жита чакаха сезона на жътвата. Пътища и ферми, по някой храм тук-там, и само на югозапад, по ивицата на хоризонта, голата верига хълмове обезобразяваше гледката.
— Бях в онази кухина — мястото на престъплението ми — продължи след малко Онрак. — На тъмно, разбира се. Последната ми нощ сред моя род, мислех си. Макар че всъщност вече бях сам, прогонен от стана в това последно място на самота. И тогава някой дойде. Докосна ме. Тяло, топло. Невероятно меко — не, не беше жена ми, тя бе една от първите, които ме прокудиха заради стореното от мен, заради измяната, която означаваше то. Не, беше жена, непозната за мен в тъмното.
„Тя ли беше? Никога няма да го разбера. На заранта я нямаше, махнала се беше от всички нас, докато Ритуалът се оповестяваше и клановете се събираха. Беше отхвърлила призива — не, още по-ужасно, беше избила близките си. Всички освен самия Онос. Беше успял да я отблъсне — най-истинското доказателство за воинското му мъжество.“
„Тя ли беше? Имаше ли кръв по ръцете, кръв, останала невидима за мен? Онази суха червена прах, която намерих по кожата си — помислих си, че е от обърнатата паница с боя. Избягала от Онос… при мен, в нишата на моя позор.“
„И чии стъпки чух в прохода отвън? Тъкмо докато се любехме, дали някой бе дошъл при нас и бе видял онова, което самият аз не можех да видя?“
— Няма нужда да казваш повече, Онрак — промълви Трул.
„Вярно. Ако бях смъртна плът, щеше да видиш, че плача, и с това щях да кажа онова, което ти каза току-що. Значи все пак съзираш скръбта ми, Трул Сенгар. А продължаваш да питаш защо изрекох клетвата си…“
— Следата на ренегатите е… прясна — отрони след малко Онрак.