Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Беше старата вещица, онази, която беше изгоряла. „Онази, за която помислих, че е източникът на силата в малазанската група. Но не беше тя. Беше Пътника.“ Кътър спря на няколко крачки от Котильон, стъписан от изражението му, от скръбното му лице, което изведнъж му се стори с двайсет години по-старо. Облечената в ръкавица ръка, която беше отметнала косата, вече галеше обгореното лице на мъртвата.
— Познаваше ли я? — промълви Кътър.
— Хоул — отвърна след миг той. — Мислех, че Въслата ги е премахнала всички. Че не е останал нито един от командата на Ястребовия нокът. Мислех, че е мъртва.
— Тя е мъртва. — И веднага затвори уста. „Колко ужасно е да го кажеш…“
— Научих ги да се крият добре — продължи Котильон, без да откъсва очи от жената, лежаща на отъпканата окървавена трева. — Толкова добре, че можеха да се скрият дори от мен, изглежда.
— Какво е търсила тук според теб?
Котильон леко потръпна.
— Не това е въпросът, Кътър. По-скоро, била ли е с Пътника? Какво е намислил Ястребовият нокът? А Пътника… богове, знаел ли е коя е? Разбира се, че е знаел — о, тя е стара и болна, но все пак…
— Би могъл просто да го попиташ — измърмори Кътър, намести Апсалар в ръцете си и изпъшка. — Той е в двора зад нас в края на краищата.
Котильон се пресегна към шията на жената и вдигна нещо, окачено на каишка. Някакъв птичи нокът, жълт. Дръпна го, огледа го за миг, след което го хвърли към Кътър.
Нокътят се удари в гърдите му, падна и остана да лежи в скута на Апсалар.
Даруджистанецът го зяпна, после вдигна глава и срещна погледа на бога.
— Иди при кораба на Едур, Кътър. Изпращам те при друг от… агентите ни.
— Какво да направя?
— Ще чакаш. В случай, че потрябваш.
— За какво?
— Да помогнеш на други да премахнат Господаря на Ястребовия нокът.
— Знаеш ли къде е той? Всъщност мъж ли е?
Котильон вдигна Хоул на ръце и се изправи.
— Имам подозрение. Най-сетне — подозрение за всичко това. — Крехкото тяло се отпусна леко в ръцете му. Той изгледа Кътър за миг. По устните му пробяга тъжна усмивка. — Виж ни само двамата.
Обърна се и тръгна по горската пътека.
Кътър зяпна след него. И извика:
— Не е същото! Не е!
„Не е…“
Богът потъна в сенките на леса.
Кътър изсъска проклятие, обърна се и тръгна по пътеката към брега.
Богът Котильон продължи до една малка поляна встрани от пътечката. Отнесе товара си в центъра и нежно го положи на земята.
Сенките срещу него оживяха и бавно се сгъстиха в смътната фигура на Сенкотрон. Този път богът дълго мълча.
Котильон коленичи до тялото на Хоул.
— Пътника е тук, Амманас. В руините на Едур.
Амманас изсумтя тихо и сви рамене.
— Едва ли ще иска да отговори на въпросите ни. Никога не го прави. Упорит е като всички далхонийци.
— Ти самият си далхониец — изтъкна Котильон.
— Точно така. — Амманас пристъпи безшумно и застана от другата страна на тялото й. — Тя е, да.
— Тя е.
— Колко пъти трябва да умират следовниците ни, Котильон? — попита с въздишка богът. — Но пък тя явно престана да бъде сред тях още преди много време.
— Мислеше, че вече не съществуваме, Амманас. Императорът и Танцьора. Че ни няма. Че сме мъртви.
— И в известен смисъл беше права.
— В известен, да. Но не в най-важния.
— Тоест?
Котильон го погледна с гримаса.
— Беше ни приятелка.
— А, в този най-важен смисъл. — Амманас помълча дълго. — Ще го проучиш ли това?
— Не виждам друг избор. Ястребовият нокът крои нещо. Трябва да ги спрем…
— Не, приятелю. Трябва да се погрижим да се провалят. Намерил ли си… следа?
— Повече от следа. Разбрах кой е начело на цялата работа.
Сенкотрон килна леко загърнатата си в качулка глава.
— И там ли отиват сега Кътър и Апсалар?
— Да.
— Достатъчни ли са?
Котильон поклати глава.
— Разполагам с други агенти. Но ми се ще Апсалар да е наблизо в случай, че нещо се провали.
Амманас кимна.
— Е, и къде?
— В Рараку.
Макар да не можеше да види лицето на приятеля си, Котильон знаеше, че се усмихва широко.
— Ах, скъпо ми Въже. Май дойде времето да ти поразправя за моите ходове…
— Диамантите, дето ги дадох на Калам? Чудех се за тях.
Амманас махна към тялото на Хоул.
— Да я отнесем у дома — нашия дом де. И там можем да си поговорим… надълго и широко.
Котильон кимна.
— Освен това — добави Сенкотрон — близостта на Пътника ме изнервя.
Само след миг полянката беше празна, освен няколкото безплътни сенки, които бързо се стопиха.