Кладенецът на възнесението

Алриане се засмя и се обърна към прислужника, който се върна с два коня и почна да товари единия.

— Глупавата Вин — рече тя. — Как можеш да го кажеш след всичко, което преживяхме заедно?

— Заедно? — попита Вин. — Алриане, ходили сме веднъж заедно на пазар.

— И още тогава усетих, че ще се сдружим — отвърна Алриане. — Та ние сме като две сестри!

Вин я гледаше безизразно.

— Ами да — продължаваше Алриане, — ти ще си по-възрастната и по-досадната. — Усмихна се мило, после се метна на седлото с лекота, която подсказваше значителен опит. Един от прислужниците върза юздите на товарния кон за седлото на Алриане.

— И така, мили мой Елънд — заяви тя, — аз съм готова. Да тръгваме.

Елънд погледна Вин, която поклати глава и се навъси.

— Ако искате, можете да ме оставите — обади се Алриане, — но тогава ще ви последвам, ще си навлека неприятности и ще трябва да се връщате, за да ме спасите. И не се преструвайте, че няма да го направите!

Елънд въздъхна.

— Е, добре. Да тръгваме.

Яздеха бавно по улиците на града. Елънд и Вин водеха, Дух бе поел грижата за товарните коне, а Алриане яздеше до него. Елънд държеше главата си изправена, но така само виждаше повече лица, надзъртащи от прозорците на къщите, покрай които минаваха. Скоро зад тях се събра малка тълпа и макар че не чуваше ясно думите, можеше да си представи какво говорят.

Кралят. Кралят ни напуска…

Мнозина все още не бяха научили, че лорд Пенрод се е възкачил на престола. Елънд надзърна в една странична уличка и забеляза още лица. В очите на тези хора се спотайваше страх. Беше очаквал подмятания, обвинения, но кой знае защо, това сподавено мълчание му въздействаше повече. Сякаш от самото начало те бяха приели, че ще ги изостави. Той беше един от малкото достатъчно богати и влиятелни хора, които можеха да си го позволят. Разбира се, че щеше да избяга.

Елънд затвори очи и се опита да се пребори с чувството за вина. Съжали, че не се измъкнаха през нощта, тайно, като семейството на Хам. Но беше важно Страф да получи достоверни сведения, че Елънд и Вин са заминали, за да осъзнае, че може да вземе града без атака.

„Аз ще се върна — обеща той на хората. — Ще ви спася. Но сега е най-добре да замина“.

Високата арка на Калаената порта се издигна пред тях. Елънд смуши коня и се отдалечи от мълчаливата вълна изпращачи. Стражниците при портата бяха получили заповеди и вече я отваряха.

— Милейди Наследнице — попита тихо един от тях. — И вие ли заминавате?

— Спокойно — отвърна тя. — Няма да ви изоставим. Отиваме за помощ.

Войникът се усмихна.

„Как успява тъй лесно да спечели доверието им? — зачуди се Елънд. — Или това е последната му надежда?“

Вин се обърна и погледна към тълпата зад тях.

— Ще се върнем. — Не изглеждаше нервна или неспокойна, както по-рано, когато я заобикаляше множество.

„Има някаква промяна в нея“ — помисли Елънд.

Войниците отдадоха чест. Елънд отвърна на поздрава, после кимна на Вин, пришпори коня и излетя на северния път, който щеше да ги изведе западно от армията на Страф.