Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Двамата преследвачи се появиха и се втурнаха към него. В същия миг откъм отворената врата за кулата долетя друг пронизителен писък.
С всички сили Свенсон запрати пистолета към мъжете — улучи единия в коляното — и побягна в обратна на кулата посока (изобщо не му се искаше да се доближава до писъците).
Зави зад някакъв ъгъл през една врата и се огледа. Беше в някаква част на кухните. Погледна и пода — не беше оставил кървава следа. Мина покрай някакви бъчви и шкафове към една вътрешна врата. Тъкмо стигна до нея и тя се отвори. Свенсон бързо се скри зад нея и се притисна до стената. След миг се отвори и вратата, през която бе влязъл, и единият от преследвачите му извика:
— Някой влизал ли е тук?
— Кога? — попита сърдит глас почти до ухото му.
— Току-що. Мършав тип, чужденец, окървавен.
— Не. Да виждаш кръв?
Последва пауза — двамата преследвачи очевидно оглеждаха стаята.
— Къде може да е отишъл? — измърмори единият.
— Отсреща — оттам се влиза в стаята с трофеите — отговори гласът до ухото на Свенсон. — Пълна е с оръжия.
— По дяволите! — изруга преследвачът му и след миг Свенсон чу благословения звук от затварянето на вратата. След още миг чу как се отваря някакъв шкаф, а после шум, подобен на изсипване на чакъл. Мъжът замърмори нещо, после излезе и затвори вратата, зад която се криеше Свенсон.
Доктор Свенсон въздъхна с облекчение и погледна стената — беше цялата в кръв, където се бе притискал до нея. За миг се зачуди дали в някой от шкафовете няма нещо за пиене. Шкафовете? Защо ще държат чакъл в шкаф? Отиде тихо до шкафа, откъдето най-вероятно се бе разнесъл странният шум, и го отвори.
Изобщо не беше чакъл, а лед. Торба натрошен лед, изсипана върху посинелия труп на херцога на Сталмере, сложен в голяма желязна вана.
Защо го държаха тук? Какво си мислеше, че може да направи Лоренц? Да го съживи? Това беше абсурдно. Два куршума — като единият бе пронизал сърцето му. Какво мислеха да правят?
Докато гледаше мъртвеца, доктор Свенсон усети, че е на крачка от отчаянието. Погледна чантата в ръката си — приближаваше ли го тя до принца му, до това да спаси живота на приятелите си? Устните му се извиха в изнурена усмивка. Не си спомняше откога не бе наричал някого приятел. Баронът беше работодател и страдащ от подагра ментор в живота му в двореца, но не бяха близки. Офицерите, с които бе служил, на пристанищата и на корабите, бяха добри спътници, но щом следващото назначение ги разделеше, рядко се сещаха един за друг. От университета имаше малко приятели и повечето бяха далече или мъртви. Роднинските му връзки бяха в сянката на Корина и той не мислеше за тях. Мисълта, че през последните няколко дни е оставил съдбата си — не само живота си, а всичко, заради което живееше — на тази странна двойка (или тройка), след която не би обърнал глава, ако ги подминеше на улицата, бе смешна. Е, това не беше съвсем вярно. Щеше да се усмихне знаещо на сдържаното своенравие на госпожица Темпъл, щеше да поклати глава на крещящата реклама на занаята на Чан… и щеше да се задоволи с тактична оценка на Елоиз Дужон с нейната несъмнено скромна рокля. И щеше опасно да подцени и тримата. Тяхното първо впечатление за него сигурно също не допускаше настоящите му постижения. При тази мисъл потръпна и погледна лепкавата кръв, която вече се съсирваше по униформата му. Какво бе постигнал всъщност? Какво бе постигал някога? Животът му беше като в мъгла след смъртта на Корина… трябваше ли да разочарова и тези хора, както бе разочаровал нея?
Беше ужасно уморен и нямаше никаква представа какво да прави. Враговете му го причакваха отвсякъде. Огледа се. От един метален прът, който минаваше над главата му, висяха метални куки с дървени напречни дръжки. Предназначени бяха за закачане на големи късове месо. Две — по една във всяка ръка — щяха да му свършат добра работа. Свали две куки и се усмихна. Чувстваше се като пират.
Погледна към херцога — нещо привлече погледа му… не че нещо се бе променило, трупът си оставаше все така мъртъв и син. Осъзна, че е именно това — синьото не беше обичайният цвят на мъртва плът, на каквато се бе нагледал по време на службата си в Балтийско море. Не, беше някак си по-синьо. Ледът се размести и се плъзна надолу, топеше се. Обзет от внезапно любопитство, Свенсон застана зад херцога, пъхна куките под мишниците му и го повдигна от ваната, така че да види раната.