Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Покажете му още нещо — рекъл царят на таласъмите.
При тези думи облакът се разсеял и пред погледа изплувал красив, разкошен пейзаж — точно такъв има и до ден-днешен на половин миля от стария манастирски град. Слънцето греело от чистото синьо небе, реката блещукала под неговите лъчи, а дърветата изглеждали още по-зелени, цветята — още по-весели под животворното му въздействие. Реката се носела по течението си и ручала приятно; лек ветрец поклащал листата на дърветата и им шепнел нещо; птици пеели по клонките; а чучулигата извивала високо гласа си, за да поздрави утрото. Да. Било утро; ясно, дъхаво лятно утро; и най-малкото листенце, и най-късото стръкче трева пращели от жизненост. Мравката тръгвала към ежедневната си работа, пеперудата пърхала и се къпела в топлите слънчеви лъчи; безброй насекоми разпервали прозрачни крилца и се реели в своето краткотрайно, но щастливо съществуване. Един човек вървял напред, въодушевен от тази гледка; и всичко излъчвало блясък и великолепие.
— Ти, мизерни човече! — рекъл царят на таласъмите още по-презрително от преди. И отново царят на таласъмите размахал крак над главата си; отново го стоварил върху плещите на гробаря; и отново приближените му последвали примера на своя вожд.
Много пъти се появявал и изчезвал облакът и много поуки извлякъл Гейбриъл Гръб; и той — макар че плещите му парели болезнено от честите ритници на таласъмски нозе — продължавал да гледа с неотслабващ интерес въпреки всичко. Видял, че хората, които работят усилено и печелят насъщния си хляб с ежедневен труд, са весели и щастливи; че и за най-невежите чаровният лик на природата е непресъхващ източник на радост и наслада. Видял, че отгледаните най-грижливо под най-нежно покровителство често бодро посрещат неволите и понасят страданията, що биха сломили много по-груби по природа от тях, защото носят в собствените си сърца начало на щастие, доволство и мир. Видял, че жената, най-крехкото и нежно от всички божи създания, обикновено побеждава скръбта, несполуките и отчаянието; и разбрал, че е тъй, защото в нейната душа блика неизчерпаем извор на любов и преданост. И преди всичко видял хора като себе си — озлобени от щастието и радостта на другите — и разбрал, че те са най-грозните плевели върху прекрасната повърхност на земята; и като претеглил вътрешно всичко добро и всичко лошо на този свят, стигнал до заключението, че все пак това е един напълно пристоен и порядъчен свят. Едва-що си решил, че е тъй, когато облакът, затуляйки последната картина, обхванал и неговите сетива и започнал да го приспива. Един по един изчезвали таласъмите от погледа му и точно когато се изгубил и последният, гробарят потънал в дълбок сън.
Било се напълно развиделило, когато Гейбриъл Гръб се събудил и се видял проснат с цялата си дължина на плоската надгробна плоча; до него лежала празна плетената му бутилка, а палтото, лопатата и фенерът, напълно побелели от скреж през нощта, били пръснати по земята. Камъкът, върху който най-първо видял седналия таласъм, стоял изправен пред него, а гробът, дето копал предишната вечер, бил някъде наблизо. Отначало се усъмнил дали приключенията му са действителни, но острата болка в плещите, щом опитал да се повдигне, го уверила, че ритниците на таласъмите съвсем не били измислени. Той отново се поколебал, когато забелязал, че няма никакви следи от стъпки по снега, дето таласъмите играли на прескачаница с паметниците, но бързо си дал сметка за това обстоятелство, като си припомнил, че бидейки духове, те естествено няма да оставят видими следи след себе си. И тъй Гейбриъл Гръб се надигнал някак си на крака, чувствувайки болки в гърба, и като изтърсил скрежа от палтото си, облякъл се и се запътил към града.
Но той бил вече друг човек и му станало непоносимо при мисълта, че е тръгнал към място, дето ще се надсмиват над неговото покаяние и няма да вярват в коренната му промяна. Подвоумил се за миг, после се обърнал и тръгнал да си търси хляба, дето му видят очите.
Още същия ден намерили фенера, лопатата и плетената бутилка на гробищата. Имало безброй предположения относно съдбата на клисаря отначало, но скоро стигнали до убеждението, че той бил отвлечен от таласъми; и се намерили няколко напълно достоверни свидетели, които ясно го били видели да профучава във въздуха, възседнал дорест кон, сляп с едното око, със задни крака на лъв и опашка на мечка. Най-накрая искрено повярвали на тези приказки; и новият клисар често показвал на любопитните, срещу нищожно възнаграждение, парче от църковния ветропоказател — неволно отчупено с ритник на горепоменатия кон при неговия въздушен полет, — което сам той бил намерил на гробищата една-две години по-късно.