Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Аз съм някакво странно зверче, така ли? — казваше той с мазни устни.
Тя сменяше мънистата в плитките си един път месечно и ако той не забележеше, се цупеше.
Такава си беше Барби, пълна загадка и истинска главоблъсканица.
Всъщност тя се казваше Барбара.
Освен това имаше и Сентрал Парк. Беше си купил карта и се разхождаше из парка всеки ден на връщане от магазина с пианата.
И всеки ден го откриваше по нов начин.
Сентрал Парк олицетворяваше целия свят. Мъже с костюми и вратовръзки, жени с костюми на генерални директори на предприятия и големи фирми, дебеланковци с бермуди, ходещи скелети с шорти, деца с училищни униформи, бягащи за здраве, културисти, рикши, бейзболисти, играчи на петанк, моряци на разходка, бездомни жени, които плетяха на една кука, въртележки, будки за захарен памук, саксофонисти, будистки монах, който говореше, без да спира, по мобилния си, хвърчила и хеликоптери високо в небето, мостчета, езера, острови, вековни дъбове, дървени хижи, дървени пейки с позлатени табели и гравирани надписи. Табели, на които пишеше: „Тук Карен ме дари с целувка, която ме направи безсмъртен“ или „Целунете живота с благодарност и той ще ви възнагради стократно“… и катерички. Стотици катерички.
Преминаваха през дупките на мрежите, спираха да изгризат по някой жълъд, гонеха се, караха се, търкаляха тенекиени кутийки, опитваха се да се покатерят отгоре, хлъзгаха се, пак се опитваха… Хващаха кутийките с ръце.
Имаха дълги, фини пръсти на пианисти.
Първата, на която попадна, бе заета да заравя закуската си под едно дърво. Той я приближи. Катеричката продължи да копае, без да му обръща капка внимание. После, изтощена, се изкатери нагоре и се отпусна на един клон, разперила лапички. Гари се разсмя и я фотографира.
Очевидно щеше да има много приятели.
Събота и неделя бяха истински празници за катеричките — главната атракция на парка. Децата тичаха подире им засмени, дърпаха се уплашени, ако ги доближеха прекалено. Полегнали на просторните морави, влюбените им подхвърляха остатъци от сандвичи и те се местеха, подскачайки от група на група, получаваха храна и комплименти, вирнали къдрави опашки, със зорък поглед, от който нищо не убягваше. Сетне изчезваха, натоварени с плячката, складираха я из клоните на дърветата, в храстите, под купчините листа и отново се връщаха да изкрънкат нещо, истински неуморни просители.
В събота и неделя те бяха кралете на парка. Туристите им подаваха долари, за да ги снимат, те ги подушваха и се фръцваха с пренебрежение, подскачайки ситно-ситно, за какви ги вземат?
В събота и неделя не знаеха към кого по-напред да се насочат, в тези дни трупаха провизии за цяла седмица.
За разлика от понеделник, когато…
В понеделник се спускаха забързани от клоните на дърветата и търсеха приятелите си от уикенда. Моравите бяха опустели, приятелите им си бяха отишли. Катеричките подскачаха, леко подвикваха, въртяха глави като полицейски лампи, чакаха, чакаха, и накрая си тръгваха, разочаровани, и отново се покатерваха по дърветата с увиснали опашки. Бяха ги разлюбили, вече не ги харесваха. Стаени в обиталищата си, оглеждаха отвисоко зелените морави. Нямаше следа от бейзболистите, от децата, никой не им подхвърляше фъстъци. Край на шоуто. Изпели си бяха песента. Такъв е животът… Мислиш, че си вечен, но идва време, когато се оказва, че са те забравили.
Затова в понеделник, след дългото седене на изтърбушената табуретка пред пианото, Гари идваше и им раздаваше среда от хляб и ядки от кашу, за да ги разведри и утеши. Случва им се да се чувстват самотни, мислеше той. И те имат нужда от приятели… Приличаме си ние, хората, и плъховете с огнена опашка.
Протягаше ръка. Търсеше някой, с когото да се сприятели. Търсеше го сред армията сиви катерички. Някой дързък хитрец, който да стане негов приятел…
Спомняше си рижавите катерички от замъка Крайтън.
Г-жа Хауъл повече никаква не се обади, но на него му беше все тая.
Всичко му се струваше толкова отдавна, толкова далече. Сякаш този спомен се отнасяше за друг човек. Човек от миналото. С когото нямаше нищо общо. Сядаше на моравата, търкаляше в тревата последните останали му фъстъци…
Звънеше на баба си.
Бодро заявяваше, всичко е наред, стара майко, справям се с живота в големия град. И не харча всичките пари, които ми изпращаш. Това го премълчаваше, не казваше, че тези пари го карат да се чувства неудобно, но си го мислеше. Признаваше, че му бяха страшно полезни, но знаеше, че един ден ще ги върне до последното пени.