Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Нямаше какво да й отговоря. Затова известно време продължих да седя и да държа мълчаливо ръката й, което очевидно й беше приятно, и гледах към рекичката, виеща се под мъховете, увиснали от кипарисите на отвъдния бряг, към водата, изпъстрена с водорасли и напомняща за миризливи блата, джунгли и мрак.
Изясних, че Тайни Дъфи, сега губернатор на щата, беше убил Уили Старк така определено, като че със собствената си ръка бе стрелял срещу него. Изясних също, че Сади Бърк беше сложила оръжието в ръката на Дъфи и го бе насочила, че тя също бе убила Уили Старк. И Адъм Стантън. Но тя бе сторила това под напора на чувствата. А Дъфи — съвсем хладнокръвно. Така постъпката на Сади Бърк отиваше в последна сметка на заден план. Тази постъпка престана да съществува за мен.
Оставаше Дъфи. Дъфи беше виновен за всичко. И колкото и да е странно, при тази мисъл изпитах голяма радост и облекчение. Дъфи беше убиецът. Така всичко ставаше чисто и ясно като в мразовит слънчев ден. Там някъде, отвъд, се намираше Тайни Дъфи, с неговия брилянтен пръстен, а отсам стоеше Джек Бърдън. Чувствувах се свободен и чист — както бива, след като дълго време си бил парализиран от нерешителност и незнание и изведнаж разбираш, че можеш да действуваш. Чувствувах, че вече съм готов да действувам.
Но още не знаех как.
Когато отново отидох да видя Сади — беше ме помолила да отида пак, — тя ми заяви, без изобщо да съм споменал дума на тази тема, че ако искам, е готова да подпише декларация. Отвърнах, че това е чудесно и действително мислех така, защото все още се чувствувах свободен и чист и готов за действие, а тя ми даваше оръжие в ръцете. Благодарих й.
— Няма защо да ми благодариш — каза. — Аз правя това не заради теб. Дъфи… Дъфи… — Тя се изправи в шезлонга и в очите й блесна старият пламък. — Знаеш ли какво направи той? — И без да дочака отговор, продължи: — След това… след като това стана… не чувствувах нищо. Нищичко. Знаех какво се беше случило и не чувствувах нищо. На другата сутрин Дъфи идва при мен ухилен до ушите и казва: „Сладурана, заслужаваш поздравления, най-искрени поздравления.“ Все още не изпитвах нищо, дори когато го погледнах в лицето. Но тогава той ме прихвана през рамо, взе да ме гали по гърба и казва: „Ти му видя сметката и аз няма да те забравя, моето момиче, оттук нататък ще трябва да се държим един за друг.“ Едва тогава ми причерня. Сякаш убийството стана в тази секунда, пред очите ми, а не предния ден в Капитола. Забих ноктите си в него и побягнах. Изскочих на улицата. А три дни по-късно, след като той умря, дойдох тук. Нямаше къде другаде да се дяна.
— И все пак благодаря ти — казах. — Мисля, че сега ние ще видим сметката на Дъфи.
— По законен път е трудно да се направи нещо — рече тя.
— Не съм и помислял това. Каквото и да сте си говорили — ти на него или той на теб, — не може да послужи за доказателство. Но има други начини.
Тя се замисли.
— Независимо от начините, със съд или без съд, сигурно разбираш, че в цялата работа неизбежно ще бъде въвлечена… — Тук се поколеба и не изрече веднага онова, което имаше наум. После добави: — Ще бъде въвлечена Ан Стантън.
— Тя няма да има нищо против — казах. — Сигурен съм в това.
Сади сви рамене.
— Трябва да ви е ясно каква е целта ви — и на теб, и на нея.
— Целта ми е Дъфи.
— Аз нямам възражения — каза тя и пак сви рамене. Изведнаж отново доби крайно уморен вид. — Нямам възражения — повтори, — но светът е пълен с такива като Дъфи. Имам чувството, че цял живот съм живяла между тях.
— Аз мисля само за един от тях.
Измина близо седмица и аз все още мислех за този един (тогава бях решил, че не остава друго, освен да дам изобличителен материал в опозиционния вестник), когато получих бележка, написана от самия Дъфи. Молеше ме да намина към него. Когато ми е удобно.
На мен ми беше удобно веднага и аз намерих негово свинско величество на голямото кожено канапе в библиотеката на резиденцията, на което преди седеше Шефа. Обувките му проскърцаха, когато стана да ме посрещне, но туловището му се поклащаше с лекотата на подут труп на удавник, откъснал се най-после от тинята на дъното и изплувал тържествено на повърхността. Ръкувахме се и той ми се усмихна. Канапето отново изстена под неговата тежест и ме покани с ръка да седна.
Чернокож прислужник с бяло сако донесе уиски. Аз приех уискито, но отказах предложената ми пура.