Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Господари? Какво искаш да кажеш?

— Господари на знанието. Обучени в Умението, в Изкуството, което онези, които не са Носители на свитъка, понякога наричат магия.

— Кадрах каза, че вече не може да прави магии.

Бинабик поклати глава в недоумение.

— Мириамел, някога Падреик от Кранхир беше може би най-посветеният в Изкуството в цял Остен Ард, макар причината за това отчасти да беше в това, че останалите Носители на свитъка, дори най-великият — Моргенес, — предпочитаха да не рискуват в дълбочините му. Изглежда, Кадрах не е загубил уменията си. В противен случай как би могъл да насили вратата на дуорите?

— Всичко стана толкова светкавично, че въобще не успях да помисля.

Тя усети надеждата й да се увеличава. Може би съдбата неслучайно беше докарала монаха тук.

— Направих, каквото трябваше — отсече Кадрах. Мириамел, която мислеше, че е заспал, подскочи. — Белите лисици щяха да ме пипнат всеки момент. Но вече не съм онова, което бях, троле. Упражняването на Изкуството изисква дисциплина, упорит труд… и покой. Тези неща ми бяха чужди дълги години. — Той отново отпусна глава на стената на пещерата. — И сега кладенецът е пресъхнал. Нямам какво повече да дам. Абсолютно нищо.

Мириамел твърдо реши да се домогне до отговори.

— Все още не си обяснил защо ме преследваш, Кадрах.

Монахът отвори очи.

— Защото не остана нищо друго. На този свят вече няма нищо важно за мен. — Той се поколеба, след това погледна с раздразнение Бинабик, сякаш дребосъкът подслушваше нещо, което нямаше право да чуе. Думите му се заредиха бавно. — Защото… защото беше внимателна с мен, Мириамел. Бях забравил какво е да го усещаш. Не можех да продължа с теб и да се изправя пред въпросите, погледите, презрението на всички други — херцог Исгримнур и останалите, — но и не можех да се лиша от тази частица живот… какъвто беше някога. Не можех да се откажа. — Той вдигна ръце и разтърка лице, след което избухна в горчив смях. — Предполагам, че не съм чак такъв мъртвец, какъвто си мислех.

— Ти ли ни преследваше със Саймън в гората?

— Да, както и в Станшайър и във Фолшайър. Едва когато той се присъедини към вас — той посочи Бинабик, — трябваше да изостана. Тая вълчица има остър нюх.

— Не помогна особено, когато ни заловиха Огнените танцьори.

Кадрах само помръдна рамене.

— И ни проследи през целия път дотук?

— Изгубих следите ви след Хасу Вале. Беше истински късмет, че ви открих пак. Ако не бяхте дошли в „Свети Сутрин“, където бях намерил подслон при побъркания Домитис, сигурно никога повече нямаше да се срещнем. — Той отново се разсмя с дрезгав глас. — Само си помисли, милейди. Късметът да ти изневери, когато посетиш божия дом.

— Достатъчно. — На Мириамел й дотегна да слуша презиращия сам себе си Кадрах. — Вече си тук. Какво ще правим?