По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— А как можем да предотвратим това крайно неблагоприятно за нас развитие на събитията?
— Не можем да си позволим да изгубим южните републики, но, от друга страна, как да успеем да ги задържим? Да завладеем Туркменистан? И да се нагърбим с партизанската война срещу местните сили, както бе в Афганистан? Нашата армия не е обучавана за войни от такъв вид.
И двамата знаеха, че Съветският съюз винаги бе действал на принципа на всяване на страх. Страхът от КГБ държеше гражданите в подчинение, страхът от Червената армия не само можеше, но и успяваше да предотврати всякакви опити за въстания и така се предотвратяваха сериозни политически сътресения. Но какво се случи, когато този страх се изпари? Неуспехът на Съветите да умиротворят Афганистан, въпреки извънредно бруталните мерки, послужи като сигнал за мюсюлманските републики, че вече не е необходимо да се опасяват от доскоро могъщия си северен съсед. Сега от Съветския съюз бе останало само историческото понятие, само една сянка, която непрекъснато отстъпваше пред все по-ярко надигащото се от юг на политическия небосклон слънце на Исляма. Русия вече не притежаваше силата, от която се нуждаеше, за да запази огромната си територия. Все още можеше да вдъхва страхопочитание сред западните държави — Западът не беше забравил Варшавския договор и призрака на Червената армия, готова да поеме на поход от Урал до Бискайския залив. Западна Европа и Америка още помнеха стоманения юмрук, с десетилетия размахван под носа им, макар нито веднъж да не бяха опитали ударите му. Но тези, които ги бяха опитали, първи разбраха кога отслабна силата на руската хватка. И освен това именно те най-добре оценяваха важността на това отслабване.
— Тогава от какво ще се нуждаем най-много?
— От време и от пари. И от политическа подкрепа, за да реорганизираме армията. От помощи от Запада. — Генерал-лейтенантът не откъсваше поглед от картата.
Неговата родина не можеше да се похвали с много приятели, но враговете, които бе успяла да си създаде с цената на неимоверни усилия в продължение на десетки години, бяха безброй.
— Салех? — каза лекарят.
— Да — едва чуто прошепна болният.
— Откъде пристигна тук, в болницата? Трябва да го зная, за да се опитам ти помогна.
Салех не се поколеба дори за миг, забравил за всички приказки за опазване на секретността. Пое мъчително дъх и отговори на непознатия мъж в бяла престилка.
— От Багдат. Със самолета.
— А в Африка? Бил ли наскоро в Африка?
— Не, никога. За пръв път съм в Африка.
— А да си имал наскоро сексуални контакти? Например през последната седмица или по-рано? — уточни Макгрегър. Въпросът изглеждаше неуместен на пръв поглед, обаче, поне теоретически, такива болести се пипваха най-вече по полов път.
За миг пациентът се замисли. После поклати глава.
— Не, отдавна не съм бил с жена.
— А да си давал кръв наскоро?
— Не.
— А да си бил в контакт с някой, който е пътувал някъде?
— Не. Бях в Багдат. Само в Багдат. Аз съм телохранител. Генералът никъде не ходи без мен.
— Чуй ме сега. Ще ти дадем нещо за болките, ще ти вземем кръв и ще се опитаме да те охладим с компрес с лед. След малко ще се върна. — Пациентът кимна и лекарят излезе с контейнерите с кръвните проби. Щеше веднага да ги изпрати в САЩ. Щяха да заминат експресно, по самолет, с първите полети. Но първо трябваше да се обади в Управлението за заразни болести в местното Министерството на здравеопазването.
— Тук? В Хартум? — изуми се правителственият експерт. — Сигурен ли сте? Откъде се е появил този пациент?