По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Да ги оставим да изядат баницата, а? — възкликна помощникът на Ед Килти.
— Ами те сух хляб не ядат — язвително подметна Ед и се усмихна лъчезарно. Най-после Уинстън изплю камъчето.
Ето ги! Киноартиста засече времето, когато се появиха двамата мъже. Единият се обърна към някаква жена на прага, която после затвори вратата отвътре, после двамата поеха към паркинга. Шарещите им погледи ги издаваха така, все едно че бяха с униформи. От гаража се появи черната лимузина. Добро скривалище, но все пак очевидно за окото на опитния съгледвач. След агентите се появиха две деца, едното водено за ръка от някаква жена, а другото от мъж… да, това бе онзи, който се спотайваше в сянката до вратата, когато вчера следобед изведоха децата на площадката за игри. Едър тип със строго лице. Две жени, едната отпред, другата — отзад. Отведоха децата до втория автомобил. Бронираната лимузина спря пред разклона, след малко потегли отново, а другите коли я последваха по магистралата. Той не пропусна да забележи и нещо ново — на петнайсет секунди след третия автомобил имаше стандартна полицейска кола, завършваща ескорта.
Задачата не беше лесна, но не бе и невъзможна. При планирането се допускаха няколко варианта, всичките приемливи за неговите работодатели. Освен това той не изпитваше сантиментални чувства към децата. Вече бе провел няколко подобни акции и знаеше, че не бива да мисли за тях като за деца. Аллах не одобряваше похищението на невръстни деца, Киноартиста много добре го знаеше. На този свят нямаше религия, която да благославя насилието над беззащитни малчугани, но държавите не се управляваха с религия. Религиите биха предназначени за някакъв измислен, идеален свит, а реалният свят беше много, много далеч от идеалите. И все пак религиозни цели можеше да се постигат и с обикновени средства, а това означаваше, че… не, той просто нямаше време да мисли, и толкоз. Това беше работа, това му беше работата — да огледа всичко, да надуши какви правила спазват. Киноартиста поне не се преструваше на набожен.
28.
НИКАКЪВ ХЛЕНЧ
Няма политик, който да обича изненадите. Повечето политици обаче с радост ги поднасят на другите — главно на съперниците си, — при това колкото е възможно по-шумно.
В Туркменистан почти нищо не се бе променило. Министър-председателят на тази изостанала средноазиатска република — той имаше възможност да избира поне от десетина титли, но тази му се понрави повече от варианта да се самообяви за „президент“ — се радваше на всички земни блага и бе напълно доволен от съдбата си. Като вожд на полуразпуснатата комунистическа партия на Туркменистан, той с години се бе подчинявал на строги ограничения в личния си живот и винаги бе очаквал с трепет заповедите на Москва.
Но този мъчителен период беше отминал безвъзвратно. Москва повече не можеше да го контролира. Жизнен мъж на петдесет и пет, премиерът беше, както обичаше да се шегува, „човек от народа“. Сега, когато ясното нощно небе се обсипваше със звезди, „човекът от народа“ се прибираше в официалната си резиденция, изтегнал се на задната дясна седалка на черния си мерцедес с доволната усмивка на мъж, доказал способностите си по най-убедителния начин — след обилна вечеря с изискани блюда и малко фолклорни танци (в които беше много талантлив) се беше оттеглил в една от спалните с най-младата танцьорка. Може да задържи това момиче при себе си… за няколко седмици. Уверен в безграничната си власт, той едва ли можеше да желае нещо повече от съдбата.
Бе извънредно популярен — държеше се естествено и непринудено, дори простовато, познаваше вкусовете на простолюдието и умееше да предразполага събеседниците си, при всяка среща стискаше ръцете на десетки свои привърженици, почти през ден се появяваше пред телевизионните камери, за да укрепва мита, че е един от тях. Предишният режим беше обявен за „култ към личността“, което не бе далеч от истината и което — сигурен бе в това — и сега си оставаше, мечта за много политици. Но само той бе намерил смелост да се нагърби е огромната отговорност за прехода, беше се справил с всички препятствия и сега имаше пълното право да си получи своето. Например тази великолепна германска лимузина. Или пък онази девойка с кръшна снага, която щеше да го приема от утрешната нощ в леглото с усмивка и копнеж. Сладък живот. Не подозираше, че от този сладък живот му остават по-малко от шестдесет секунди.