Нож от блянове

Щом Нисао развърза преградата срещу подслушване и я остави да се разпадне, Теодрин нахлу в шатрата. Беше разстлала шала си на раменете и по ръцете, тъй че да се виждат дългите ресни, както често правеха новите Сестри. Гъвкавата доманка беше избрала Кафявата, след като Егвийн й даде шала, но Кафявите не знаеха какво да правят с нея. Като че ли общо взето я пренебрегваха, нещо съвсем погрешно, тъй че Романда я беше взела под крилото си. Теодрин се стараеше да се държи, все едно наистина е Айез Седай, но иначе беше умно и схватливо момиче. Сега направи реверанс. Малък, но все пак реверанс. Беше съвсем наясно, че няма право да носи шала, преди да е изпитана, и да издържи изпитанието. Щеше да е жестоко, ако не я беше накарала да го разбере.

— Лелейн е поискала събиране на Съвета — каза тя задъхано. — Не можах да разбера защо. Дотичах да ти го кажа, но не исках да ви прекъсвам, докато преградата беше вдигната.

— И правилно — каза Романда. — Нисао, ще ме извиниш, но трябва да видя какво е решила Лелейн.

Взе шала си с жълтите ресни, нагласи го на раменете си и оправи косата си пред напуканото огледало, след което подкара двете навън и ги изчака да се отдалечат. Не чак защото Нисао можеше да погледне какво беше тупнало на пода, но по-добре беше все пак да не рискува. Елмара щеше да прибере книгата на мястото й, при другите няколко подобни тома в сандъка с личните й вещи. Той пък си имаше много здрава ключалка с два ключа, един в кесийката й, а другият — у Елмара.

Утрото беше прохладно, но пролетта бе настъпила устремно. Тъмните облаци, трупащи се над проядения връх на Драконовата планина, щяха да донесат по-скоро дъжд, отколкото сняг, дано само да пощадяха лагера. Много от шатрите пропускаха, а уличките вече се бяха превърнали в блато. Каруците, каращи продоволствие плискаха кал с високите си колелета и разравяха дълбоки коловози; караха ги най-вече жени и тук-там побелели мъже. Достъпът на мъже в стана на Айез Седай вече бе строго ограничен. При все това почти всяка Сестра, която срещаше, се плъзгаше по дървените платформи, загърната със светлината на сайдар и следвана от Стражника си, стига да имаше такъв. Романда упорито не прегръщаше Извора, щом излезеше — все пак някоя трябваше да даде пример за прилично поведение, след като всички в стана бяха на тръни — но пък съзнаваше липсата му много Д°бре. Както и липсата на Стражник. Това, че не пускаха мъже в лагера — добре, но един убиец едва ли щеше да се съобрази със забраната. Отпред, в една от пресечките, яздеше Гарет Брин, едър мъж с почти побеляла коса, стегнал нагръдника си върху палто с жълтеникав Цвят. С него беше Сюан, поклащаше се на нисичката си рунтава кобила. Толкова приличаше на мило хубаво момиченце, че човек лесно можеше да забрави колко коравосърдечна и с лют език беше навремето като Амирлин. Лесно беше да се забрави и че продължава да е опитна интригантка. Синита си бяха такива. Кобилата стъпваше кротко, но Сюан насмалко не падна и Брин я хвана за лакътя. В края на отсека на Сините — лагерът бе подреден в грубо подобие на отсеците на Аджите в Кулата — той слезе, колкото да й помогне да се смъкне от седлото, след което яхна отново коня си и я остави там, стиснала юздите на кобилата и загледана след него. Това пък защо трябваше да го прави? Да му лъска ботушите, прането да му пере. Отвратителна връзка. Сините тряваше да сложат край на това и в Ямата на Ориста да върви обичаят. Не можеше да се злоупотребява с обичая — иначе всички Айез Седай щяха да станат за посмешище.