Нож от блянове

— Всички амаяри в пристанищните градове заминаха, дори онези, на които им се дължаха пари от доковете или въжените мостове, но в първите два-три дни никой не си помисли, че става нещо кой знае какво. — Виното не беше навлажнило достатъчно гърлото на Семейл, за да смекчи сипкавостта й. Тя избърса сълзите с опакото на ръката си. — Едва когато разбрахме, че никой не се е върнал, управителят изпрати хора до селата на амаярите… — Тя стисна очи. — Амаярите бяха измрели или издъхваха. Мъже, жени… деца.

В каютата се надигна траурен вой и Харайн с изненада осъзна, че същият пронизителен звук излиза и от нейната уста. Толкова тъжно, че да разплаче котва ли? Това трябваше и небесата да разплаче. Нищо чудно, че Надзорницата на платната бе прегракнала. Колко ли часове, колко ли дни беше плакала, откакто бе научила за трагедията?

— Как? — попита Пелана, щом воят заглъхна. Надвесила се беше над масата, с разкривено лице. Държеше под носа си кутийката с благовония, сякаш можеше с това да премахне вонята на донесената вест. — Някаква болест ли? Говори!

— Отрова, Надзорнице на вълните — отвърна Семейл. Мъчеше се да се овладее, но сълзите продължаваха да се стичат по страните й. — Навсякъде, където спирах, беше същото. Давали са на децата си отрова, която ги е приспивала, без повече да се събудят. Изглежда, не е била достатъчно, защото възрастните са взимали по-слаба. Някои бяха още живи, колкото да могат да го кажат. Великата ръка на Тремалкинг се е стопила. Казват, че хълмът, на който се издигаше, се е превърнал в дълбока хлътнатина. Изглежда, амаярите са имали пророчества за Ръката и когато е била унищожена, са повярвали, че това ознаменува края на времето, те го наричат Края на илюзията. Вярвали са, че е време да напуснат тази… тази илюзия. Това, което наричаме света. — Изрече последното с горчив смях.