Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Децата се спогледаха, а Нил отвърна:
— Както желаете.
Недер изгледа злобно Гамът и двамата тръгнаха нагоре.
— Моли се да не ти се наложи да си платиш за това — каза Тавори, след като се отдалечиха достатъчно.
Гамът сви рамене.
— И следващия път нека Тене Баралта да ми поднася предложенията си лично.
— Да, адюнкта.
Кътъл и Стрингс побягнаха от брега. Бяха мокри и оклепани с тиня и съсирена кръв, но все пак не можеха да скрият ухилените си физиономии. Двойно по-голямо бе задоволството им от това, че мунициите бяха дошли от запасите на Четиринадесета, не от личните им. Дванайсет пукача, които щяха да подкарат взривовете хоризонтално, три проклетии, наместени плитко в наноса, за да разпръснат отломките.
И едва няколко удара на сърцето, преди всичко това да гръмне.
Войската се беше изтеглила на върха на склона; съгледвачите сети на другия бряг не се виждаха никъде. С което оставаха само двамата сапьори… тичащи като луди.
Разтърсващо земята „ууумп“, и двамата изхвърчаха напред. Пясък, кал, вода, последвани от дъжд отломки.
С ръце над главите, останаха дълго, без да помръднат. Единственият звук, който стигаше до ушите им, бе от пороя, понесъл се над разчистения брод. Стрингс се обърна към Кътъл и видя, че и той го гледа.
„Май щеше да стане и само с две проклетии.“
Кимнаха си и се изправиха.
Бродът наистина беше разчистен. Водата носеше утайките надолу към морето Дожал Хейдинг.
Стрингс изтри калта от лицето си.
— Мислиш ли, че направихме дупки, Кътъл?
— Едва ли нещо, което да удави някого, бас слагам. Добре, че не избяга — добави тихо Кътъл, щом конниците започнаха да се спускат по склона зад тях.
Стрингс го изгледа накриво.
— А какво не чуваш?
— Как да ти отговоря на такъв въпрос, Фид?
Първият конник се приближи — също сапьор, Мейби, от Шесто отделение.
— Равно и чисто. Но го напуснахте на косъм — каква полза от такъв голям взрив, щом си заровил лицето си в калта, когато гръмне?
— Някакви други умни коментари да имаш, Мейби? — изръмжа Кътъл и започна да бърше калта от дрехите си — усилие, което едва ли можеше да се надява и на скромен успех. — Ако не, бъди така добър да продължиш и провери за дупки.
— И по-бавно — добави Стрингс. — Остави коня сам да си намери къде да стъпва.
Мейби вдигна вежди.
— Нима? — И сръга коня си към брода.
— Много мразя язвителни копелета като тоя — изсумтя Стрингс.
— Уикците ще му съдерат кожата, ако счупи краката на този кон.
— Малко като вражда ми прозвуча.
Кътъл се отказа от безплодните усилия да се почисти и го изгледа намръщено.
— Какво?
— Все едно.
Ранал и Кенеб спряха до тях.
— Добра работа — каза капитанът. — Според мен.
— Би трябвало да е наред — отвърна Стрингс. — Стига да не почне някой да мята стрели по нас.
— За това сме се погрижили, сержант. Е, на вашето отделение се пада привилегията да минете първи.
— Слушам, сър.
Трябваше да изпита някакво удоволствие от добре изпълнената задача. Но не беше изпитал нищо освен първоначалната възбуда веднага след взрива. Накъсаната песен отново зашепна в ума му, като траурен саван, положен върху всяка негова мисъл.
— Пътят напред изглежда чист — промълви Кътъл.
„Да. Не че трябва и да ми харесва.“
Северният бряг на Ватар се издигаше стръмно към голото било на запад. Прехвърлянето на армията продължаваше. Адюнктата и Гамът се изкачваха по козята пътека. Слънцето се беше смъкнало ниско — бе краят на втория им ден при брода — и реката бе потънала в огнени цветове вляво от тях, но стръмният скалист бряг вече беше потънал в дълбока сянка.
Калта, покрила облечените в кожа крака на Гамът, засъхваше като корава, напукана кожа, от която се сипеше прах, докато се катереше след Тавори. Дишаше тежко, долните му дрехи бяха плувнали в пот.
Най-сетне излязоха на билото, отново на слънчева светлина. Топъл поривист вятър метеше плоската гола скала. В хлътнината на заслона долу се виждаше каменен кръг от някогашен наблюдателен огън, вероятно от времето на Кучешката верига.
Адюнктата изтупа прахта от металните си ръкавици и закрачи към северния ръб. Гамът я последва.
Оттук се виждаше град Убарид, на североизток, смътен и загърнат в пушеци. Зад него проблясваха водите на Дожал Хейдинг. Заливът беше пълен с кораби.
— Адмирал Нок — промълви адюнктата.
— Завзел е отново Убарид значи.
— И там ще попълним обоза си, да. — Тя посочи на север. — Ето, там е, Гамът. Виждаш ли го?
Той примижа, зачуден какво се очаква да види зад огромната пустош на Убарид Одан. И дъхът му излезе със съсък между зъбите.