Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Работата му тук беше свършена, разбра младият мъж, и като сви зад най-близкото дърво (като за всеки случай заби върха на Ястребокрилия в окото на спотаеното там джудже), препусна след Полсън и великана, сподирен от дъжд от скални късове и гневните крясъци на чудовищата.
Бързината на Симфония го спаси от втурналите се по петите му преследвачи, късметът пък го избави от каменния обстрел. Не след дълго достигна края на долината и, виждайки как великанът се привежда над нещо, пришпори вярното животно и полетя между голите дървета.
Това е краят, помисли си Полсън, когато се препъна в един стърчащ корен и се строполи по лице в калта. Чу победоносния смях на чудовището зад гърба си, представи си как тежката сопа се издига във въздуха и инстинктивно покри главата си с ръце, макар и сам да разбираше, че това няма да го спаси.
И наистина, огромното създание тъкмо се канеше да довърши жертвата си, когато в гърба му със страшна сила се заби една стрела и превърна грозния смях в задавен хрип. Освирепял, звярът погледна назад.
Изправен върху стремената, Елбраян извади меча си, без да сваля поглед от великана, застанал близо до един кичест бряст с дебели, здрави клони.
— Трябва да си много бърз и много точен! — прошепна пазителят на Симфония, който веднага разбра какво си е наумил ездачът му.
Когато животното зави зад друг бряст, съвсем близо до този, край който стоеше великанът, Елбраян скочи върху един от мокрите клони и се затича напред.
Чудовището се обърна и учудено се взря в останалия без ездач кон, който се носеше към него, после сви рамене и вдигна сопата си, готово да го посрещне.
Симфония се отклони в последния момент и едва тогава, вече замахнал за удар, великанът най-сетне видя истинската опасност, спотаена между клоните.
Оставяйки синкавобяла диря след себе си, Буря преряза гърлото му. Чудовището изрева и вдигна сопата си, ала Елбраян вече бе скочил на земята и оръжието срещна само дебелия клон. Миг по-късно Буря се заби в слабините на великана, който още се мъчеше да освободи тоягата си, заклещена в коравото дърво.
Ала болката от грозната рана в слабините съвсем не бе най-лошото — гъста струя кръв шуртеше от гърлото му и му пречеше да си поеме дъх. Много скоро силите започнаха да го напускат, тоягата се изплъзна от ръцете му и той политна назад, притиснал ужасяващата рана с две ръце. Сведе замъглен поглед надолу и видя как нападателят му, възседнал коня си, помага на другия мъж да се качи на седлото.
Посегна към тях, ала тялото и сетивата не му се подчиняваха — двамата мъже и жребецът вече се намираха на седем-осем метра от него. Чудовището не успя да запази равновесие и рухна на земята.
Последното, което чу, бе тропот на конски копита и звучен женски глас, после над него се спусна непрогледен мрак.
Глава 44
Призрачни откровения
— Това беше капан, заложен за вас, живелите в Дъндалис — заяви Джуравиел.
Елфът, Пони и Елбраян седяха край гроба на Мейдър, Тунтун също беше наблизо, тук бяха и останалите Туел’алфари, които им бяха помагали през всички тези дни и които, по думите на Джуравиел, много скоро щяха да се завърнат в Андур’Блау Иннинес.
— Но как биха могли да знаят? — недоумяваше Елбраян, на когото не му се искаше да повярва, че изсичането на вечнозелените дървета в долчинката е започнато заради тях.
— Вече са се досетили, че мнозина от тайния ти отряд са бегълци от Дъндалис — обясни Джуравиел. — Няма как да е иначе, след като при пристигането си откриха селото напълно изоставено. Нормално е да предположат, че долчинката на север от поселището е била много важна за жителите му, може би дори свещена.
— Не — намеси се Пони, — не вярвам, че биха сметнали долината за по-важна от селото, което вече сме напуснали.
— А и се съмнявам — обади се Елбраян, — че паурите, да не говорим пък за гоблините и великаните, изобщо са в състояние да оценят красотата.
В думите им имаше логика, трябваше да признае Джуравиел и все пак фактът, че от всички места чудовищата бяха избрали именно тази долина, силно го безпокоеше.
Елбраян също беше разтревожен. В опустошаването на горичката наистина нямаше никакъв смисъл! Дървен материал оттам чудовищата нямаше да си набавят — боровете бяха прекалено ниски за катапулти, прекалено влажни за горене и прекалено меки, за да се използват за строене. Защо им беше на скверните създания да секат точно там, когато наоколо беше пълно с много по-подходящи дървета? Единствено, за да подмамят враговете си и най-вече него и Пони, двама души, за които горичката наистина бе свята.