Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
… и се блъсна право в един огромен великан. Не можа да се задържи на седлото и тупна в калта. Вдигна поглед, позамаян, ала готов да се защитава, тъкмо навреме, за да види как чудовището изтиква коня му встрани и вдигна страховитата си, покрита с шипове сопа.
И тогава разбра, че много скоро ще се срещне с горкия Крик.
Беше слаб и съвсем не се беше възстановил от последното изпитание, ала знаеше, че не може да чака повече. Брат Авелин и приятелите му — не!, целият свят! — се нуждаеха от отговори, на всяка цена трябваше да разберат истинската причина за чудовищното нашествие. И така, той потъна в магията на хематита — духът му напусна раненото си тяло и се издигна високо в небето.
Погледна на юг, към Дъндалис и битката, която се водеше в долчинката. Видя чудовищата, спотаени на близкото възвишение, видя ги и как се хвърлят в атака като един, като истинска армия, а не сбирщина от мародерстващи гоблинови племена.
Не можеше да стори нищо, освен да се моли Елбраян и останалите да се окажат достатъчно бързи, за да избягат.
После се обърна на север и се понесе натам. Не след дълго остави шума на битката зад гърба си, докато летеше над гъстите гори, бърз като вятъра. Колко свободен се чувстваше, също както тогава, в един друг живот, както му се струваше сега, когато за първи път напусна тялото си и се издигна над манастира, толкова високо, че можа да види ръцете, изрисувани върху покрива на светата обител.
Видът на още един вражески керван, натоварен с тежки оръдия и насочил се на юг, прогони тези мисли от главата му.
След известно време бурята остана зад гърба му, ала макар небето да бе ясно и спокойно, същото едва ли можеше да се каже за гледката на ширналия се в краката му Барбакан. Злото тук бе осезаемо и Авелин усети извън всякакво съмнение, че спусне ли се в това царство на мрака, никога няма да се върне.
Въпреки това продължи напред — на всяка цена трябваше да получи отговорите, за които бе дошъл. Прелетя над скалистите зъбери и високите върхове и видя под себе си мрак по-непрогледен и от най-тъмната нощ.
Ако десет хиляди чудовища бяха поели на юг, за да завземат Дъндалис и останалите гранични поселища, тук имаше поне пет пъти повече, безброй дребни, черни фигурки, изпълнили долината чак до подножието на самотната планина на север.
Планина, от която непрестанно излизаше гъст дим! Планина, оживяла от потоци огнена магма, магията на демона-дактил!
Вече можеше да се връща обратно, но усещаше как любопитството го мами да се приближи още малко.
Не, не беше любопитство, осъзна монахът изведнъж, не беше и измамната надежда, че би могъл да се изправи срещу демона тук и сега. И все пак, съвсем ясно усещаше зова на самотната планина.
После внезапно разбра — беше забелязан! Демонът-дактил беше почувствал присъствието му и сега се опитваше да го подмами в непристъпната си крепост и да го унищожи. Тази мисъл най-сетне му даде силите, необходими, за да се противопостави на чуждата воля и той се накани да поеме обратно на юг.
— Дойде, за да се присъединиш към нас ли? — сепна го тих въпрос, по-скоро телепатичен, отколкото изречен на глас.
Дори така, у Авелин нямаше никакво съмнение кому принадлежи този тайнствен глас. Обърна се и там, над един стръмен склон, видя да се задава духът на човека, с когото се бе обучавал рамо до рамо години наред, човека, с когото заедно бяха отплавали към Пиманиникуит в прослава на своя бог. Човека, който бе паднал толкова ниско.
Към нас, беше казал той, да се присъединиш към нас!
— Превърнал си се в слуга на демона! — извика Авелин с отвращение в гласа.
— Не — спокойно отвърна Куинтал. — Просто прогледнах за истината. Открих светлината в сенките, прозрях лъжите…
— Ти си обречен!
— Та аз съм на печелившата страна! — развеселено заяви духът на злия монах.
— Ние ще се бием, ще отстояваме всяка миля, всеки сантиметър!
Куинтал все повече се забавляваше:
— Дребно неудобство, нищо повече. Дори сега, докато си бъбрим, скъпоценният ви предводител и глупавите му другари умират. Обречени сте — не можете нито да ни надвиете, нито да се скриете.
Миг по-късно Куинтал бе принуден да прекъсне самодоволната си тирада, за да се предпази от нападението на освирепелия Авелин.
Вкопчени един в друг, в битка за надмощие не само физическо, но и на волята, те летяха над каменистите планини, провираха се между тесните проходи на Барбакан, всеки от тях, черпейки сила от вярата си: Авелин — в своя Бог, Куинтал — в демона-дактил. Допирът на Куинтал беше като съществото на неговия повелител — леденостуден, изпиващ живота от вените на противника; Авелин пък беше като пламък, изпепеляващ всичко, до което се докосне.