Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
При цялата си самонадеяност обаче, на Юганик му беше трудно да скрие страха в гласа си и Елбраян веднага разбра, че това е само блъф.
— Хвърли оръжието си на земята — спокойно нареди той. — Няма да се правя на съдия, Юганик, не и тук. Върни се с мен в лагера, признай престъпленията си и нека хората решат какво наказание заслужаваш.
— Да си предам оръжието, та да ви е по-лесно да ми наденете примката на врата, а?
— Съмнявам се — отвърна Елбраян. — Хората са милостиви.
Юганик се изплю в краката му:
— Давам ти последна възможност да избягаш!
— Не го прави! — предупреди го пазителят, ала не бе успял да довърши, когато едрият мъж се нахвърли отгоре му.
Буря с лекота отби несръчните атаки на предателя, после се стрелна напред и се промуши покрай дръжката на вражеския меч, докато Елбраян направи крачка встрани, за да избегне удара му. Рязко извъртане на китката и елфическото острие докосна десницата на Юганик, после още едно — и ръката на едрия мъж се изви настрани.
Един силен натиск изби оръжието на предателя от пръстите му и то цопна в калта.
Юганик ахна ужасено, докато се взираше в пламналите очи на пазителя.
— Недей… — започна Елбраян, ала противникът му вече бе побягнал към дърветата.
Младият мъж вдигна Буря над главата си и се приготви да го хвърли, ала в този момент чифт конски копита се показаха иззад дървото, покрай което изменникът тъкмо минаваше, и го запратиха на земята.
Миг по-късно на поляната се показа Брадуордън.
— Проследих го дотук — обясни Елбраян.
— А пък двамата с Авелин проследихме теб — отвърна кентавърът. — Тъй става, когат’ се вторачиш напред и хич не ти идва наум да хвърляш по някой и друг поглед назад!
— Къде е Авелин? — попита пазителят и се огледа наоколо.
— Тръгна след едно джудже — обясни Брадуордън. — Каза да не се тревожиш за дребното изчадие.
Погледът на Елбраян се насочи към Юганик, който се бе свлякъл на земята, облегнат на дървото, в което се беше блъснал при падането, с безпомощно увиснала глава.
— Не смятам, че имам право да го съдя — обясни младият мъж.
— Прекалено снизходителен, както винаги — изсумтя Брадуордън. — Тъй постъпи и с тримата проклети ловци!
— И постъпих правилно, както се оказа по-късно — напомни му Елбраян.
— Сега обаче е различно — настоя кентавърът. — Тази долна отрепка е отишла прекалено далеч. Няма прошка за престъплението му, не и за такова грозно предателство. За да спаси жалката си кожа беше готов да ни хвърли в устата на звяра!
И като изгледа замаяния мъж с отвращение, добави:
— Дори той го знае. Не е милост туй да го оставиш да живее с мисълта за ужасното зло, дето се опита да извърши.
— И все пак не искам и не мога да бъда негов съдник.
— Аз обаче ще го направя — заяви Брадуордън и добави доста по-меко: — По-добре си върви сега, приятелю. Авелин може да има нужда от теб… а и надали искаш да видиш онуй, което предстои.
Елбраян се взря в лицето на кентавъра, усетил по гласа му, че този път няма да успее да го разубеди. А да се бие с него заради Юганик, човека, който наистина бе паднал прекалено ниско, нямаше никакво намерение. Погледна към едрия мъж, който все още беше в безсъзнание, навярно дори в агония, смъртно ранен още при първия ритник на Брадуордън.
— Бъди милостив — рече той на приятеля си. — Вече се разкайва за избора си.
— Избор, който сам е направил.
— Дори така да е, справедливостта трябва да върви ръка за ръка с милостта.
Брадуордън кимна мрачно и като вдигна Ястребокрилия от земята, Елбраян се затича натам, накъдето беше изчезнало джуджето, макар да беше сигурен, че Авелин и сам може да се оправи с него.
Не се бе отдалечил кой знае колко, когато откъм поляната долетя глух звук, като от тежък ритник, и той разбра, че всичко е свършило.
Усети, че му се повдига, ала знаеше, че не са имали друга възможност, не и когато от това зависеше животът на толкова много хора. Юганик беше направил своя избор и беше заплатил за него.
Зад поредния завой на тъмната пътека се натъкна на група джуджета. Повечето от тях бяха мъртви, ала неколцина все още потръпваха конвулсивно, очевидно поразени от мълния.
Разбрал, че наближава целта си, Елбраян спря и се ослуша. Не след дълго до ушите му достигнаха гласове и той отново се затича бързо, ала съвършено безшумно. Много скоро забеляза Авелин — здраво стиснал едно джудже, монахът с все сила удряше главата му в близкото дърво.
Младият мъж се канеше да отиде при него, ала в този миг долови някакво движение наблизо и вглеждайки се натам, откъдето беше дошъл шумът, зърна последния паури, онзи, с когото Юганик се бе срещнал на поляната. Тетивата на Ястребокрилия пропя, ала и този път безпогрешно насочената стрела се отклони миг преди да стигне целта си и потъна в мрака.