Пробуждането на демона

Пони и Катерицата препускаха в галоп между боровете. Мечът на младата жена не спираше да свисти, а камите на ловеца, които сякаш нямаха свършване, покосяваха гоблин след гоблин. А когато противниците им бяха прекалено близо, за да могат те да използват оръжията си, просто пришпорваха конете и прегазваха всяко чудовище, изпречило се на пътя им.

Дори онези от враговете им, които, успели да запазят самообладание, се опитваха да им дадат някакъв отпор, се оказаха безсилни срещу мощта и бързината на силните животни.

— Насам! Насам! — разнесе се гръмкият глас на Брадуордън и Пони се насочи към него и тримата му другари, които се радваха на същия разгромяващ успех.

Елбраян обаче не я последва. Изобщо не бе учуден от изчезването на Полсън и дори се укоряваше, задето го беше довел толкова скоро след загубата на Крик, от която траперът все още не се беше съвзел.

Изненада се обаче, когато установи, че ловецът съвсем не бе изчезнал по своя воля и сега отчаяно се мъчи да избегне спускащата се над него сопа. Пазителят пришпори коня си, ядосвайки се, че не бе сложил стрела в Ястребокрилия. Е, вече беше твърде късно, вместо това щеше да използва тялото на Симфония като оръжие. Могъщият жребец се блъсна в приведеното над Полсън чудовище и то се сгромоляса на земята. Животното се подхлъзна и се олюля, но успя да запази равновесие.

— Бягай! — изкрещя Елбраян и траперът не чака втора подкана — хукна между боровете, препъвайки се в калта, падаше, после отново ставаше и продължаваше напред, тласкан от сляп ужас.

Елбраян се опитваше да му предпази гърба, за миг дори се поколеба дали да не препусне след него и да го издърпа при себе си, ала сметна, че така ще изгуби прекалено много време и ще даде на великана възможност да ги настигне. А да се изправи срещу подобен противник младият мъж нямаше време, не и сега, когато откъм южния склон вече прииждаха вражеските пълчища, сред които имаше още великани, понесли торби с огромни скални късове. Всъщност, първите камъни вече бяха започнали да валят над бойното поле, вдигайки облаци от кални пръски. Далеч по-вероятно бе, помисли Елбраян, под вражеския обстрел да попаднат много повече джуджета и гоблини, отколкото някой от осмината им нападатели, това обаче сякаш ни най-малко не безпокоеше стичащите се от юг подкрепления.

Младият мъж с облекчение установи, че Пони, Брадуордън и останалите бързо се отдалечават по северния склон. Конят на Полсън също беше там и макар да се радваше, че животното е успяло да избяга, пазителят се тревожеше, че на ловеца ще му се наложи да се спасява сам, което означаваше сигурна смърт, освен ако Елбраян и Симфония не измислеха начин да отвлекат вниманието от него. И така, той постави тетивата на Ястребокрилия и препусна между боровете, стреляйки всеки път, щом зърнеше грозното лице на някое чудовище да се подава между клоните.

В началото пазителят съумяваше да се изплъзне от опитите на противниците си да отвърнат на удара, не след дълго обаче, времето започна да работи срещу него — врагът ставаше все по-многочислен, а възможността за бягство — все по-малка. Един бърз поглед назад го увери, че Полсън е достигнал югоизточния край на долината (разбира се, ако тъмната фигурка, която трескаво се катереше по склона наистина беше Полсън), ала там имаше и още някой — великанът, който явно нямаше намерение да се откаже и упорито преследваше набелязаната си жертва.