Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Неестествено огромно — съгласи се Джуравиел, — освен ако не са просто маша.
Пони, която не бе присъствала на разговора след нападението над кервана, ги изгледа озадачено.
— Един съюз между паури и гоблини никога не би издържал толкова дълго, освен ако чудовищата не се подчиняват на нечия по-висша воля.
Пони се обърна към Авелин, припомняйки си мрачните му прокоби, всички онези приказки за надвиснала гибел, непримиримостта, с която бичуваше пороците на света и името, което им бе дал.
— Демонът-дактил? — ахна тя. — Сигурен ли си?
— Да — отвърна Авелин без капка съмнение в гласа. — Демонът-дактил отново е буден.
— Както се бояхме и в Каер’алфар — добави Джуравиел.
— Но аз мислех, че дактилът е израз на човешката слабост, на людските страсти, а не създание от плът и кръв — учуди се Пони.
— Той е и двете — обясни Авелин, припомняйки си подготовката, която бе получил в манастира.
Каква жестока ирония, помисли си той, че същите тези мъже, научили го на всичко, което знаеше за демона, със своето безбожие бяха спомогнали за пробуждането му.
— Именно мракът в сърцата на хората му вдъхва живот — продължи Авелин, — ала щом това се случи, демонът придобива физическа форма; същество, надарено с огромно могъщество, способно да подчини на волята си онези, които са допуснали злото в сърцата си, способно да владее безчислените армии на мрака и да изкусява хора като Куинтал, отрекли се от Божията воля и поели по пътя на безчестието.
— Истината не се изчерпва с догмите на твоята църква — сухо се обади Тунтун.
— И всички богове са всъщност един Бог — побърза да заяви Авелин, тъй като последното, което искаше, бе да обиди някой от елфите. — И макар този Бог да има различни имена, принципите, които Той въплъщава, са едни и същи. И когато те бъдат погазени, когато започнем да ги използваме за лична облага, когато се превърнем в съдници на ближните си и дори се опитаме да ги подчиним на волята си, тогава над света се спуска нощ и демонът-дактил се надига от сън.
— Да, мрачни времена ни очакват — съгласи се Джуравиел.
Елбраян сведе глава, потънал в мисли, но не и в лапите на отчаянието. Да, той добре разбираше за какво говорят Авелин и елфите, ала освен това знаеше, че неговата задача в този момент е да се погрижи за хората (близо двеста на брой), за чието оцеляване бе отговорен. В този миг пазителят имаше много по-належащи проблеми от някакво митично чудовище, спотаено в недрата на една планина на стотици мили оттук — докажеше ли се, че в редиците им има предател, положението им щеше да стане още по-тежко.
— Те знаеха, чичо Мейдър — прошепна Елбраян, когато духът най-сетне се появи в глъбините на огледалото. — Знаеха, че като осквернят долината ще ме наранят и дори предполагаха, че могат да ме накарат да изляза от прикритието си. И все пак, откъде биха могли да научат всичко това, откъде знаят друго, освен името ми, Нощната птица, и това, че съм техен враг? Откъде са разбрали толкова много за мен, че да посегнат на най-скъпото ми?
Младият мъж се облегна назад, без да сваля поглед от огледалото. Всъщност не очакваше да получи някакъв отговор, по-скоро се надяваше, че образът на неговия предшественик ще му помогне да сложи ред в мислите си и сам да достигне до истините, които търсеше, както бе ставало безброй пъти досега.
Изведнъж видя, че в огледалото (или пък всичко бе само в главата му?) се е появил нов образ — образът на един мъж, когото той бе избрал да се присъедини към отряда, поел към нашествениците в долината с мъха. За негова изненада мъжът беше отказал, твърдейки, че е болен. Елбраян знаеше, че това е лъжа, но макар че подобно необичайно малодушие му се бе сторило странно, не бе направил нищо, притискан от много по-належащи задачи.
Сега в огледалото виждаше завръщането на малкия си отряд в лагера — ето го Полсън, който с мъка се свличаше от седлото на Симфония, тук беше и Пони, немощно облегната на Брадуордън, сякаш единствено силата му я удържаше да не рухне на земята. Този път обаче Елбраян забеляза и неща, които тогава му бяха убегнали и между тях, застанал в края на поляната, той зърна един уж болен мъж, видя и изражението на лицето му. Изражение, на което тогава не бе обърнал внимание, ала което можеше да означава само едно.
Изненада, искрена изненада, че осмината изобщо се бяха завърнали.
Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта и умението да се прокрадва незабелязано, Елбраян последва Тол Юганик вън от лагера.