Кладенецът на възнесението

Тиндуил поклати глава, пристъпи напред и заговори тихо:

— Терис, Елънд? Отиваш на север? Заради нея? Но знаеш ли защо тя иска да отиде там?

Той повдигна вежди.

— А, виждам, че знаеш — продължи Тиндуил. — Какво мислиш за това, Елънд? Не ми казвай, че вярваш в тези брътвежи. Тя смята, че е Героят на времето. Предполага, че ще открие нещо в планините — някаква сила, или прозрение, което ще я превърне в божество.

Елънд погледна Вин. Тя беше свела поглед към земята, лицето й бе скрито под качулката.

— Опитва се да последва своя господар, Елънд — прошепна Тиндуил. — Оцелелия се превърна в бог за тези хора и тя иска да направи същото.

— Ако наистина вярва в това, аз ще я подкрепя.

— Ще подкрепиш безумието й?

— Не говори по такъв начин за жена ми — сряза я той заповеднически и Тиндуил се сепна. Елънд се метна на седлото. — Аз й вярвам, Тиндуил. Вярвам й и й се доверявам напълно.

— Елънд, как може да вярваш, че тя е пророк от легендите? Познавам те добре — ти си учен. Може да си обвързан с Църквата на Оцелелия, но вярата ти в свръхестественото е колкото моята.

— Аз вярвам — повтори той твърдо, — че Вин е моя жена и че аз я обичам. Всичко, което е важно за нея, е важно и за мен и всичко, в което тя вярва, има стойност за мен. Заминаваме на север. Ще се върнем, след като открием силата там.

— Чудесно — рече Тиндуил. — А сънародниците ти ще те запомнят като страхливец.

— Махни се! — нареди Елънд, вдигна ръка и посочи с пръст Цитаделата.

Тиндуил извади малък пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап.

— Сейзед помоли да отнесете това в Синода на Пазителите. Ще ги намерите в град Татингдуен. Приятно изгнаничество, Елънд Венчър. — И си тръгва.

— Благодаря ти — прошепна Вин.

— За какво?

— За това, което каза.

— Аз наистина го мисля, Вин — каза Елънд и сложи ръка на рамото й.

— Знаеш ли, Тиндуил може да се окаже права — въздъхна тя. — Въпреки твърденията на Сейзед не е изключено да съм побъркана. Помниш ли, когато ти споменах, че видях призрак в мъглите?

— Разбира се.

— Е, видях го отново — продължи Вин. — Прилича на фигурите, които понякога ни се струва, че мярваме в мъглата. Всъщност виждам го непрестанно, той ме наблюдава, следи ме. Освен това чувам в главата си туптеж — величествени, могъщи вибрации, като аломантични пулсации. Само дето не ми е нужен бронз, за да ги долавям.

Елънд я стисна за рамото.

— Вярвам ти, Вин.

Тя вдигна глава и го погледна внимателно.

— Наистина ли, Елънд? Наистина ли ми вярваш?

— Не съм съвсем сигурен — призна той. — Но се опитвам. Както и да е, смятам, че заминаването ни на север е правилно.

— Това е достатъчно, струва ми се.

Той се засмя и погледна към вратата.

— Къде е Дух?

Вин повдигна рамене, после попита:

— Тиндуил няма да дойде с нас, нали?

— Вероятно не.

— Как ще намерим пътя за Терис?

— Няма да е трудно. Ще следваме имперския канал до Татингдуен. — Сейзед им бе дал карта, на която бе обозначен пътят към Териските планини. В Татингдуен щяха да попълнят запасите си, после ги очакваха снегове… но щяха да му мислят, като стигнат там.