Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Роуз от Шарън стана и влезе в палатката. Тя легна на дюшека и обърнала се по корем, зарови лице в ръцете си.
— Дори да го хванат и върнат обратно, не си струва — рече Ал.
Бащата отвърна:
— Да, щом е такъв никаквец, не ни трябва.
Майката надникна в палатката да види какво прави Роуз от Шарън. Тя каза на бащата:
— Ш-шт!… Не приказвай такива работи!
— Той е никаквец — настояваше бащата. — Все едно и също си дъдреше: това ще направя, онова ще направя. А нищо не вършеше. Не исках пред него да казвам това, но щом е избягал, тогава…
— Ш-шт! — рече тихо майката.
— Какво пък! Защо „ш-шт“? Нали е избягал — така ли е?
Майката разбърка картофите, съскащата мазнина пръсна на всички страни. Тя хвърли клони в огъня, пламъците се издигнаха нагоре и осветиха палатката. Майката каза:
— Розашарн ще си има дете. И то ще прилича и на нея, и на Кони. Не бива детето още от малко да чува да наричат баща му никаквец.
— А по-добре ли е да го лъжем? — рече бащата.
— Не — прекъсна го майката. — Но ако той беше умрял? Ти и тогава ли щеше да го хулиш?
В спора им се намеси Том:
— Хайде и вие! Откъде знаете дали е избягал, или не? Нямаме време за разговори. Трябва да ядем и да тръгваме.
— Да тръгваме ли? Нали току-що пристигнахме! — Майката се вглеждаше в него през озарената от огъня тъмнина.
Том почна спокойно да й обяснява:
— Тази вечер ще подпалят лагера, майко. Знаеш, че няма да търпя да гледам как гори покъщнината ми пред собствените ми очи, няма да търпят и татко, и чичо Джон. Ще се сбием с тях, а не бива, защото ще ме арестуват и върнат в затвора. А ето че днес това насмалко щеше да стане, ако не беше проповедникът.
Майката го слушаше и обръщаше картофите в горещата мазнина. И веднага реши.
— Елате! — извика тя. — Сядайте да ядем. Трябва да побързаме. — И нареди около огъня алуминиевите чинии.
Бащата каза:
— Какво ще правим с Джон?
— А къде е той? — попита Том.
Бащата и майката помълчаха, после бащата рече:
— Отиде да се напие.
— Господи! — извика Том. — Намерил време! Къде да го търсим?
— Не знам — отговори бащата.
Том стана.
— Добре, вие яжте и качете багажа в колата, а аз ще отида да търся чичо Джон. Той е сигурно в бакалницата, отвъд пътя.
Том бързо тръгна нататък. Край палатките и колибите горяха малки огньове и отблясъците им падаха върху лицата на окъсаните мъже и жени, на наклякалите край огъня деца. Тук-таме в палатките светеха газени лампи и по брезентите шаваха грамадни човешки сенки.
Том измина прашния път, излезе на бетонното шосе и го пресече срещу малката бакалница. Той се спря до вратата със защитна мрежа и надникна вътре. Собственикът, дребен побелял човек с настръхнали мустаци и с някакъв неопределен израз във воднистите очи, четеше вестник, облегнал гърди на тезгяха. Той беше с дълга бяла престилка и тънки голи ръце. Зад гърба му бяха наредени планини, пирамиди, стени от консервени кутии. Той вдигна глава, като видя Том, и премрежи едното си око, сякаш се прицелваше.
— Добър вечер. С какво мога да ви услужа?
— С чичо ми — отговори Том. — Бил ли е тук и ако е бил, къде мога да го намеря?
Собственикът го погледна с недоумение и безпокойство. Той докосна с пръсти върха на носа си и лекичко го разтърка, за да престане да го сърби.
— Вечно губите някого — каза той. — По десет пъти всеки ден идват тук и чувам все едно и също: „Ако видите един човек — казва се еди-как си, изглежда еди-как си, — кажете му, че сме заминали на север.“ И това е всеки ден.
Том се засмя.
— И аз ще ти кажа: ако видиш един сополанко на име Кони, прилича на койот, кажи му да върви по дяволите. Кажи му и това, че сме заминали на юг. Ала не той ми трябва. Дошъл съм да ви питам, не е ли идвал тук да пие един човек на около шейсет години, с черни панталони и с черна коса, тук-таме прошарена?
Очите на собственика се оживиха.
— Да, разбира се, той беше тук. Никога не бях виждал такова нещо. Дойде до вратата, хвърли шапката си на земята и я смачка с краката си. Ето я, у мене е. — Той измъкна изпод тезгяха една прашна, безформена шапка.
Том я взе:
— Негова е, той е бил.
— Хм, той си купи два пайнта уиски и нито дума не ми каза. Отвори едната бутилка и веднага я налегна. А аз продавам напитки само за в къщи. Казвам му: „Слушай, тук не можеш да пиеш. Трябва да излезеш вън.“ Той прекрачи прага и ако щеш вярвай, ако щеш, не — с четири глътки пресуши цялата бутилка. После я хвърли настрана и се облегна на вратата. Очите му помътняха. Каза: „Благодаря ви, сър“, и си отиде. Не бях виждал досега така да се пие.