Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не си ли любопитен какво е усещането?
— Тези Остриета убиха твърде много от моите приятели. Предпочитам да не ги докосвам, ако нямаш нищо против.
— Свиквай — продължи Захел. — Предложението на Сиятелния господар Далинар беше да ви запозная с тези оръжия. Да отнема малко от страхопочитанието. В половината случаи, когато някой бива убит от Меч, то е, понеже е бил твърде зает да се оглежда за бягство.
— Да — тихо произнесе Каладин. — Виждал съм го. Замахни към мен. Трябва ми опит в посрещането им.
— Добре. Само да поставя предпазителя.
— Не — възрази Каладин. — Без предпазител, Захел. Трябва да се страхувам.
Захел погледа Каладин известно време, после кимна и отиде да вземе Меча от Моаш — той се бе захванал да го развърта за втори път.
Покрай него прелетя Сил и се понесе около главите на хората — те не можеха да я видят.
— Благодаря ти — рече тя и кацна на рамото му.
Захел отстъпи и зае стойка. Каладин я разпозна — една от стойките на светлооките дуелисти, ала не знаеше коя е. Захел направи крачка напред и пристъпи.
Порив на ужас.
Каладин не можа да удържи надигането му. В миг видя как Далет умира — Острието преряза главата му. Видя как лицата с изгорели очи се отразяват в прекалено сребристата повърхнина на Меча.
Острието мина на няколко пръста от лицето му. Захел пристъпи и отново плавно доближи Меча. Този път щеше да удари, та Каладин трябваше да отстъпи.
В името на Бурите, тези чудовища бяха красиви.
Захел отново замахна и се наложи Каладин да отскочи настрани, за да се измъкне. Малко нещо прекаляваш, Захел, рече си той. Отново се измъкна, а после с ъгълчето на окото забеляза сянка и подскокна. Завъртя се и се озова лице в лице с Адолин Колин.
Двамата се гледаха право в очите. Каладин очакваше някаква закачка. Очите на Адолин се спряха на Захел и на Острието, после се върнаха отново върху Каладин. Най-накрая принцът леко кимна, обърна се и се отправи към Ренарин.
Намекът беше прост. Убиецът в бяло бе надвил и двама им. Нищо за подигравка нямаше в подготовката за нова битка с него.
Това не значи, че не е разглезен самохвалко, заключи Каладин и отново се обърна към Захел. Учителят бе повикал един от ардентите и му предаваше Меча.
— Трябва да обучавам принц Ренарин — обясни Захел. — Не мога да го оставя сам целия ден заради вас, глупаци такива. Ивис ще мине заедно с вас някои движения и ще застанете срещу Острие — като Каладин. Навиквайте на гледката, та да не замръзвате, когато някой ви нападне.
Каладин и останалите кимнаха. Чак след като Захел изтърча, Каладин забеляза, че новият ардент, Ивис, е жена. Ако и ардент, ръката ѝ бе облечена в ръкавица, та полът се разбираше — въпреки широката духовническа одежда и бръснатата глава, които скриваха някои очевидни признаци.
Жена с Меч. Необичайна гледка. А дали беше по-необичайна от гледката на тъмноок с Меч?
Ивис им раздаде дървени пръти, приблизително наподобяващи Остриета по дължина и по тежест. Толкова, колкото детската рисунка с тебешир можеше приблизително да наподобява човека. После им показа няколко упражнения и десетте стойки с Меча.
Каладин се стремеше да убива светлооки от първия миг, в който докосна копието, и през последните години — преди заробването — бе станал много добър в това. Само дето преследваните от него по бойните полета светлооки не бяха твърде опитни. Повечето от наистина добрите с меча мъже бяха отишли на Пустите равнини. Следователно стойките бяха нови за него.
Той започна да забелязва и да разбира. Познаването на стойките щеше да му позволи да предвижда следващия ход на Мечоносеца. Нямаше да му се налага да върти меча — все още му се струваше неподатлив — за да извлече полза от това.
Около час по-късно Каладин остави учебния си меч и отиде до кацата с вода. Нито арденти, нито парши носеха напитки за него или за хората му. Това не го притесняваше; та той не бе някакво разглезено богаташко момче. Облегна се на кацата, взе черпак с вода и усети дълбоко в мишците си приятното изтощение, което му казваше, че е вършил нещо смислено.
Огледа се за Адолин и Ренарин. Не носеше наряд по охраната им — Адолин трябваше да е дошъл с Март и Ет, а Ренарин бе пазен от тримата, назначени по-рано от Каладин. Въпреки това не можеше да се сдържи и да не провери как са. Една случка тук би могла да…
На тренировъчната площадка имаше жена. Не ардент, а истинска светлоока дама — онази с яркочервената коса. Току-що бе влязла и разглеждаше мястото.
Той не ѝ се сърдеше за онази работа с ботушите. Тя показваше как за светлооките хора като Каладин са играчки. Те си играеха с тъмнооките, вземаха от тях каквото им е нужно, и не се замисляха, че са ги оставили в по-лошо положение.