Сияйни слова

Каладин се чувстваше най-неудобно забележим при посещенията на далинаровата тренировъчна площадка за светлооки, където всички останали войници бяха високородни. Върховният принц бе разпоредил войниците му да дават наряд униформени и те се подчиняваха. Каладин не би трябвало да се чувства отделен от тях в собствената си синя униформа, ала беше. Техните одежди бяха по-пищни, с ярки копчета по реверите на изисканите куртки и с поставени в копчетата скъпоценни камъни. Други украсяваха униформата си с везмо. Често носеха и пъстроцветни шалчета.

Светлооките гледаха Каладин и хората му при тяхното влизане. Колкото и обикновените войници да приемаха неговите като герои, колкото и самите офицери да уважаваха Далинар и решенията му, стойката им издаваше враждебност към него самия и мъжете му.

Не си желан тук, казваха погледите. Всеки си има своето място. Ти си напуснал твоето. Все едно чул да влезе в трапезария.

— Мога ли да бъда освободен от наряд за днешното обучение, сър? — обърна се Ренарин към него. Младежът носеше униформата на Мост Четири.

Каладин му кимна. Оттеглянето на принца поотпусна останалите мостови. Каладин посочи три места за наблюдение и трима от хората му отърчаха на пост. С него останаха Моаш, Тефт и Йейк.

Каладин се отправи с тях към Захел, застанал в края на покритата с пясък арена. Останалите арденти носеха вода, кърпи или учебни оръжия за светлооките дуелисти, а Захел бе очертал кръг на пясъка и хвърляше шарени камъчета в него.

— Приемам предложението ти — започна Каладин и пристъпи към него. — Доведох трима от хората си, за да се учат с мен.

— Не съм предлагал да уча четирима от вас — възрази Захел.

— Зная.

Захел изръмжа.

— Направете четиридесет бавни обиколки на външната страна на тази сграда, после ми се явете за доклад. Върнете се, когато се уморя от играта си.

Каладин рязко махна с ръка и четиримата хукнаха.

— Стойте — викна Захел.

Каладин спря и ботушите му изскърцаха в пясъка.

— Просто изпитвах доколко сте готови да ми се подчинявате — обясни Захел и хвърли камъче в окръжността. Проръмжа, доволен от себе си. Най-накрая се обърна и ги погледна.

— Предполагам, че няма нужда да ви юркам. Но, момче, ушите ти са най-червеното нещо, което съм виждал.

— Аз… Червени уши? — зачуди се Каладин.

— Преизподнята да го отнесе тоя език. Искам да кажа, че се усещаш като да имаш да доказваш нещо, че си търсиш повод за кавга. Ще рече, ядосан си на всичко и на всички.

— Можеш ли да ни обвиняваш? — поинтересува се Моаш.

— Едва ли. Обаче, момчета, ако ще ви обучавам, не бива да допускате почервенелите ви уши да пречат на това. Ще слушате и ще правите каквото ви кажа.

— Да, учителю Захел — отговори Каладин.

— Не ме наричай учител — пресече го Захел.

Той врътна палец през рамо към Ренарин, който навличаше Бронята си с помощта на неколцина арденти.

— Аз съм негов учител. За вас, момчета, съм просто загрижен човек, който иска да ви помогне да опазите живи приятелите му. Чакайте ме тук.

Той се обърна и закрачи към Ренарин. Йейк взе едно от камъчетата, които Захел си подхвърляше, и онзи се обади, без да се обръща: