Сияйни слова

Всичко стана черно.

Уличката без друго беше тъмна, ала сега Шалан не виждаше нищо. Не виждаше призрачната светлина на луната, не виждаше отблясъка от осветената от факли кръчма в края на уличката. Означаваше ли това, че нейното изображение действа? Притисна се във вратата зад гърба си и свали шапката, за да е спокойна, че нищо не се подава през въображаемата стена. Чу някакво слабо дращене отвън — ботуши върху камъка и нещо като прошумоляване на плат, който бръсна стената отсреща. После — нищо.

Шалан остана като замръзнала на мястото си и напрегна слух. Чуваше само тупкането на сърцето си. Най-сетне прошепна:

— Шарка, тук ли си?

— Да — обади се той.

— Иди да видиш дали жената е някъде наблизо.

Шарка отиде и се върна безшумно.

— Няма я.

Шалан издиша, след като бе затаявала дъха си. После се стегна и пристъпи през стената. Сияние, прилично на Светлината на Бурята, изпълни погледа ѝ. После се озова на улицата. Лъжливият образ зад нея се бе завихрил за миг като дим, и след това се бе възстановил.

Всъщност беше доста добър образ. При близък поглед каменните блокове не съвпадаха съвършено с истинските, но това се забелязваше трудно през нощта. Само след няколко мига обаче образът се разпадна във вихрушка от Светлина и изчезна. Не ѝ беше останала Светлина, с която да го поддържа.

— Прикритието ти изчезна — съобщи Шарка.

Червени коси. Шалан зяпна и тутакси тикна скритата ръка в джоба си. Тъмнооката измамница, възпитаница на Тин, можеше да обикаля полугола, но не и самата Шалан. Просто не биваше.

Глупаво беше и тя го знаеше, ала не можеше да промени усещането си. Помая се малко и свали палтото. Без палто и шапка и с променено лице вече беше друга. Предположи откъде е минала маскираната жена и излезе от противоположния край на уличката.

Постоя малко, за да разбере къде се намира. А къде беше къщата на Себариал? Опита да преповтори наум откъде е минала, но не успя да установи къде е. Трябваше ѝ нещо видимо. Извади смачканата хартия и надраска пътя си досега.

— Мога да те отведа обратно в къщата — рече Шарка.

— Ще се справя. — Шалан вдигна картата и кимна.

— Ммм. Това е шарка. Виждаш ли я?

— Да.

— Но не виждаш шарката в буквите по далекосъобщителя?

Как да му обясни?

— Онова там бяха думи. Военният лагер е място. Мога да го нарисувам.

Картината на обратния път ѝ беше ясна.

— А… — продума Шарка.

Върна се в къщата без произшествия, ала не беше сигурна, че се е отървала от проследяването напълно и че никой от хората на Себариал не я е видял да минава през имота и да влиза през прозореца. Ето какво беше трудното на промъкването. Ако мине добре, човек не знае дали наистина е в безопасност, или някой го е видял и просто е решил да не казва нищо. Засега.

След като затвори щорите и завесите, Шалан се хвърли в мекото легло. Дишаше дълбоко и трепереше.

Най-нелепото нещо, което съм правила, каза си тя.

Ала установи, че се вълнува и гори от възбуда. В името на Бурите! Приятно ѝ беше. Напрежението, изпотяването, начина, по който спаси живота си с приказки, даже преследването накрая. Какво ѝ ставаше? Когато опита да открадне от Ясна, направо ѝ призляваше от всичко преживяно.