Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Те представляваха внушителна компания и странноприемниците ги посрещаха с отворени обятия. Където и да отидеха, навсякъде ги предшествуваше вестта за тяхното високо положение в лицето на агента им, който яздеше напред, за да осигури приготовлението на най-хубавите апартаменти. Той беше вестителят на семейната процесия. След него идеше голямата карета, която возеше вътре: мистър Дорит, мис Дорит, мис Еми Дорит и мисис Дженеръл, а отвън: някои от прислугата и (в хубаво време) Едуърд Дорит, ескуайър, за когото пазеха капрата. След това идеше екипажът с Фредрик Дорит, ескуайър, и едно празно място, което се заемаше от Едуърд Дорит, ескуайър, в дъждовно време. Най-отзад вървеше фургонът с останалата прислуга, тежкия багаж и толкова кал и прах, останал от другите коли, колкото можеше да носи.

Всички тези екипажи красяха двора на хотела в Мартини при завръщането на компанията от планинския излет. Тъй като много хора бяха плъзнали из пътищата, в двора имаше и други превозни средства, като почнеш от покритата с кръпки италианска „ветура“, подобна на корпуса на люлка от английски панаир, поставен на дървена табла с колелета, с втора дървена табла без колелета отгоре, и свършиш със спретнатото английско купе. Но имаше и още една украса на хотела, която мистър Дорит не беше имал пред вид: двама чужди пътника украсяваха една от неговите стаи. На двора съдържателят, с шапка в ръка, се проклинаше и кълнеше пред куриера, че е отчаян, дълбоко огорчен, че е най-нищожното и злочесто животно и има глава на дървена свиня. Никак не е трябвало да отстъпва, казваше той, но благородната дама така горещо го молила да ги настани в тази стая само за обеда, само за половин час, че той не могъл да устои. Този половин час вече бил изтекъл, дамата и господинът си довършвали десерта и допивали кафето, сметката била платена, конете поръчани и те щели да си заминат веднага, но за зла участ и от божие наказание още не си бяха отишли. Възмущението на мистър Дорит беше неописуемо, когато чу тези извинения. Той почувствува, че на неговото семейно достойнство е нанесен удар от ръката на убиец. А чувството му за семейно достойнство беше най-изтънчено. Той усещаше всеки замисъл срещу него, когато никой друг не бе доловил този факт. Животът му се превърна в агония от безбройните фини скалпели, които непрекъснато усещаше да дисекцират достойнството му.