Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Животът му постепенно се организира: свирене на пиано, месене на тесто, вечер идваше ред на сърдечния смях на Лиз със зелено-синия й бретон под белите чаршафи. Странното усещане от пиърсинга на езика й, когато се целуваха…
Създаде си приятелства по ежедневния си маршрут.
Един ден, минавайки край „Брукс Брадърс“ на 65-а улица, между „Бродуей“ и Сентрал Парк Уест, видя на една витрина обява за промоция. Три ризи на цената на една! Наложи се да се насили — щяха да му трябват в Джулиард. А и нямаше нужда да се гладят! Изсъхваха на закачалката без нито една гънчица. Влезе и си избра две бели и една на сини и бели райета. Продавачът се казваше Джеръм и обясни на Гари, че майка му била влюбена в Джеръм Дейвид Селинджър, чувал ли бил за „Спасителят в ръжта“? Не, отвърна Гари… Това си е направо… липса на добър вкус, заяви Джеръм, който призна, че приятелите му всъщност го наричат Джери. И за да го унижи още повече, го попита дали е чувал за художника Гюстав Кайбот. Да, отвърна гордо Гари. В такъв случай си чувал и за музея „Орсе“ в Париж? Абсолютно, посещавах го често, защото съм живял в Париж, поясни Гари, усещайки, че започва да печели точки. Това лято, каза младежът, ще ходя в Париж, ще отида в музея „Орсе“, защото съм луд по Гюстав Кайбот, мисля, че талантът му е силно подценен… Говорят само за импресионистите, за него — никога. И той се впусна в дълга пледоария за художника, когото французите дълго време пренебрегвали и който доживял славата, след като дошъл да живее в Щатите.
— Вдъхновил е един от най-известните ни художници, Едуард Хопър… Освен това един американски колекционер е изкупил почти всичките му творби. Виждал ли си „Улица в Париж в дъждовно време“? Луд съм по тази картина…
Гари кимна, не искаше да разочарова новия си приятел.
— Изложена е в един музей в Чикаго. Истински шедьовър… Бил е забележителен колекционер. След смъртта си е завещал на държавата шейсет и пет картини от Дега, Писаро, Моне, Сезан, а френската държава е отказала да ги приеме, смятала ги е за „недостойни“! Представяш ли си какъв е бил манталитетът им!
Джеръм беше искрено възмутен.
Гари бе силно впечатлен и реши да смята Джеръм за свой приятел.
Може би не чак приятел, но добър познат, когото поздравяваше, минавайки сутрин покрай магазина. Седнал на касата, потънал в четене на книга, посветена на непознатия Кайбот.
— Здравей, Джеръм! — провикваше се Гари от прага на магазина.
— Здравей, англичанино!
И Гари продължаваше по пътя си.
Беше си създал още една спирка. Чувстваше се все по-малко чужденец.
Малко по-нататък, в „Пен Котидиен“, седеше Барби. Абаносовочерна, три педи висока, с безброй плитчици, украсени с шарени мъниста. Широка в раменете и тънка в кръста. Пееше в хора на неделните служби в реформаторската църква „Елмендорф“, в Горен Ийст Сайд. Там горе, в Харлем. Настоятелно го канеше да отиде да я чуе, той обещаваше… но в неделя сутрин си доспиваше. Не нагласяше радиобудилника и ставаше в единайсет и половина.
Гръмогласният смях на Лиз го раздрусваше, подканвайки го да отиде за неделното издание на „Ню Йорк Таймс“, което четяха с голяма чаша кафе в ръка и бисквити, карайки се кой да прочете пръв страниците „Изкуство“ и „Свободно време“. Беше се превърнало в ритуал.
Всяка неделя Барби го очакваше в църквата и всеки понеделник му се сърдеше.
Подаваше му кроасаните и хлебчетата с шоколад, без да го удостои с поглед.
Връщаше му рестото, навела глава, и завързваше разговор със следващия клиент.
Той купуваше две хлебчета с шоколад, увиваше едното в прозрачна хартия и се връщаше, за да й го връчи вместо цветя. С поклон. Тя стоеше, наскърбена. Засмиваше се, навеждайки глава, за да прикрие усмивката си. Прощаваше му.
До следващата неделя…
— Да не би да искаш да ме покръстиш? — питаше той с уста, пълна с кроасан с масло, пиейки двойното си силно кафе.
Тя свиваше рамене с думите, Бог щял да го намери. Някой ден щял да застане на пътя му и той щял да отиде да пее заедно с нея в неделя. Щяла да го представи на родителите си. Те не познавали нито един английски пианист.