Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Някой, който е знаел за Шефа и Ан Стантън.
Отново млъкнах, като следях какво впечатление ще й направят тези имена, но лицето й не трепна. То беше само уморено, уморено и пълно с безразличие.
— И ето какво успях да разбера — продължих. — Някакъв мъж се е обадил на Адъм по телефона и му казал за Шефа и Ан. Казал му и някои други неща. Досещаш се какви. Адъм побеснява. Отива веднага при сестра си й се нахвърля срещу нея. Тя нищо не отрича. Не е човек, който ще вземе да лъже. А, изглежда, вече й е било омръзнало да крие и едва ли не се зарадвала, че тайната й е разкрита и…
— Така, така — каза тя, без да се обръща към мен, — обясни ми сега колко високо благородна и изискана е Ан Стантън.
— Извинявай — казах и усетих как кръвта се качва в главата ми. — Аз май се отклоних от въпроса.
— Така изглежда.
Помълчах малко. После попитах:
— Имаш ли някаква представа кой може да е бил този човек, който се е обадил на Адъм?
Тя като че ли обръщаше този въпрос в ума си. Ако изобщо го беше чула, в което никак не бях сигурен.
— Имаш ли представа? — попитах пак.
— Нямам никаква представа — отвърна тя.
— Така ли?
— Точно така — каза, все още без да ме гледа. — И не е нужно да имам представа. Защото направо знам.
— Кой е бил този човек? — попитах. — Кой? — И станах от креслото.
— Дъфи.
— Така си и знаех — възкликнах. — Как не се досетих по-рано! Не можеше да бъде друг.
— Щом си знаел — каза, — за какъв дявол си дошъл да ми се мотаеш тук?
— Трябваше да се уверя, трябваше да съм сигурен. Аз… — Млъкнах, изправен пред шезлонга, и погледнах извърнатото й лице, огряно от слънцето. — Казваш, че е Дъфи. Откъде знаеш това?
— Дявол те взел, Джек Бърдън, дявол те взел — произнесе тя като литания.
— Откъде знаеш? — настоях по-тихо от преди, почти шепнешком, и се наведох към нея.
— Дявол те взел, Джек Бърдън.
— Откъде знаеш?
— Защото… — подзе тя, подвоуми се и отметна отчаяно глава като трескаво дете, което мята глава на възглавницата.
— Защото?
— Защото — каза и се отпусна на възглавниците на шезлонга — аз го накарах. Аз го накарах да се обади.
Ето каква била работата. А аз да не се досетя. Коленете ми взеха да се подгъват бавно, сякаш някой ме спускаше с пневматичен крик, и аз се озовах отново в креслото. Сади, Сади. Гледах я, като че я виждах за първи път.
След минута тя каза:
— Стига си ме гледал.
Но в гласа й нямаше и следа от гняв.
Навярно съм продължил да я гледам, защото повтори:
— Стига си ме гледал.
После чух собствения си глас, сякаш казвах на себе си:
— Значи, ти си го убила!
— Така да е — избухна тя, — така да е, аз го убих. Той ме захвърли. Завинаги. Бях сигурна, че този път е свършено завинаги. И то заради тая Луси. След всичко, което съм направила за него. След като го направих човек. Казах му, че ще съжалява за това, а той се усмихна с онази негова нова отвратителна усмивка, като че се упражняваше за ролята на Исус Христос, хвана ме за ръце и казва: „Разбери ме.“ Да го разбера, господи боже! И в този миг ми мина като светкавица: „Ще го убия.“
— Ти уби и Адъм Стантън — казах.
— Господи — въздъхна тя, — господи!
— Ти уби и Адъм — повторих.
— Убих и Уили — въздъхна тя. — Да, убих го.
— Да — кимнах аз.
— Боже мой — прошепна, забила поглед в тавана.
Научих това, което ми беше нужно. Но продължавах да седя. Не се сещах дори да запаля цигара.
След малко тя каза:
— Ела по-близо. Примъкни си креслото.
Преместих креслото до шезлонга. Без да ме гледа, тя протегна неуверено ръка към мен. Аз я поех, а тя продължи да гледа в тавана и косите лъчи на следобедното слънце осветяваха безмилостно лицето й.
— Джек — каза най-после, без да се обръща към мен.
— Да?
— Радвам се, че ти казах. Знаех си, че един ден ще трябва да го кажа някому. Знаех, но нямаше на кого да го кажа. Докато ти не дойде. Така те ненавидях в първата минута. Защото, щом се появи на прага, разбрах, че ще трябва да ти кажа. Но сега се радвам, че ти казах. И ми е все едно вече кой ще научи. Може и да не съм така високо благородна и изискана като тази твоя Стантън, но се радвам, че ти казах.