Приключенията на Казанова

Балети се страхуваше да не би твърде очебийното ми учудване да я е обидило. За да замаже това, той й каза, че особено ме е възхитило, че времето е било безсилно да накара да увехне хубавата ягодка, която и сега блести върху гърдите й. Това всъщност бе една бенка, приличаща на ягода.

— На тази ягода — ми каза матроната с озъбена усмивка, — дължа името си. Аз бях, днес съм още и ще бъда винаги Флаголета.

При тези думи аз неволно потръпнах.

Пред мен стоеше злощастният призрак, който бе станал причина за моето съществувание. Виждах жената, която чрез своята ослепителна красота бе привлякла преди тридесет години баща ми и бе опропастила живота му. Защото, ако не е била тя, баща ми не би помислил никога да напусне бащиния си дом и, по всяка вероятност, никога не би ме създал с една венецианка. Аз никога не съм споделял мнението на стария, който е казал: „Никой не би поискал живота, ако би знаел какво ще му донесе той.“

Понеже ме видя така разстроен, Флаголета попита учтиво Балети кой съм аз, тъй като той ме бе представил просто като свой приятел, без да съобщи предварително за посещението ни. Когато чу, че се казвам Казанова, изненадата й бе извънредно голяма.

— Да, уважаема — й казах аз, — аз съм синът на Гаетано Казанова от Парма.

— Какво чувам! Какво виждам! Ах, млади приятелю. Та аз обожавах вашия баща. Несправедливо ревнив, той ме напусна. Иначе вие щяхте да бъдете мой син! Позволете ми да ви прегърна като нежна майка.

Очаквах това и от страх да не падне, пресрещнах прегръдката й и се предоставих на нежните й спомени. Все още артистка, тя поднесе една носна кърпичка към очите си, като че да изтрие бликнала сълза, уверявайки ме, че не трябвало да се съмнявам в думите й, макар да не изглеждала толкова стара.