Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— На, пий. — Тролът протегна меха с вода. — Аз съм. Бинабик от Минтахок. Укикук ми беше наставник. А ти си Падреик. Много пъти ми е говорил за теб.

— Падрейк е мъртъв — въздъхна монахът, отпи глътка вода и по брадичката му потече струйка. Явно беше уморен. — Сега съм съвсем различен човек. В името на всички стари и нови богове, вратата беше много яко залостена. Не ми се е налагало да преодолявам такова нещо от двайсетина години. За малко не ме уби. — Той поклати глава. — А може би щеше да е по-добре.

— Само се чуй! — извика Мириамел. — Изникваш отникъде, но пак ръсиш същите глупости. Какво правиш тук?

Кадрах не посмя да я погледне в очите.

— Преследвах те.

— Преследва ли ме? От къде?

— През целия път до Сесуад'ра, а после продължих, когато избягахте. — Той погледна към дуорите, които бяха затворили каменната врата и се бяха сгушили в дъното на пещерата и оглеждаха новодошлия, сякаш можеше да се окаже преоблечен норн. — Ето ги и тях — домхаините. — Той направи гримаса. — Мина ми през ума, че те са залостили вратата, но не бях сигурен.

Опитът му да отклони Мириамел не успя.

— Какво правиш тук, Кадрах? И кой те преследва?

Монахът свали очи към ръцете си, които стискаше сред гънките на оръфаното си наметало.

— Боя се, че доведох норните при вас и вашите съюзници. Белите чудовища ме преследват почти откакто се спуснах в катакомбите. През цялото време бях принуден да бързам пред тях.

— И ги доведе при нас?

Мириамел все още не беше наясно какви чувства да изпитва от това, че отново вижда Кадрах. След като той беше изоставил групата им край езерото Тритинг, тя се беше постарала окончателно да го изтрие от съзнанието си. Все още се срамуваше от спора за пергамента на Тиамак.

— Няма да ме хванат никога повече — възкликна пламенно монахът. — Ако не бях успял да насиля вратата, щях да се хвърля от стълбата Тан'жа, за да не попадна в ръцете им.

— Но нали казваш, че сега са зад вратата, а пещерата има само един изход — натърти Бинабик. — Не си направил кой знае какво за себе си, Кадрах или Падреик, или каквото и да е името ти в момента. — Бинабик бе чул много истории за монаха от Мириамел и от Саймън. Сега тя забеляза, че уважението му към онова, за което някога беше воювал хернистирецът, се сблъсква с недоверието към човек, който би могъл да изневери на свой приятел. Той помръдна рамене. — В името на камъните на Чъку! Стига приказки. Да се захващаме с важните неща.