Съдбовният кораб [bg]

Решително насочи ума си към по-важни неща. Момчето му вече беше мъж. Кенит бе израснал добре. Сега беше висок, според посоката, от която идваше гласът му. И силен. Захватът на ръцете му върху перилото беше мъжки захват. Парагон поклати глава с обична гордост. Беше успял. Саможертвата не беше била напразна. Кенит се бе превърнал в мъжа, когото винаги бяха мечтали да бъде. Удивително беше как звукът на гласа му и допира на ръката му, дори миризмата му, носеща се на лекия бриз, бяха върнали отново всички спомени. Всичко, над което бе изгубил поглед, Кенит му го беше върнал. И звукът на гласа му, изричащ „Парагон“, бе изтрил всички въобразявани обиди и натрупани прегрешения, които му бяха позволявали да му е ядосан. Да му е ядосан? Дори самата мисъл сега му звучеше глупава. Да е ядосан на единствения човек, който винаги го бе обичал с цялото си сърце. В това нямаше смисъл. Да, Парагон се беше жертвал заради него, но какво друго можеше да направи? Някой трябваше да освободи Кенит. И той го беше направил. Беше успял и момчето му щеше да властва като крал на Пиратските острови. И някой ден, както двамата с Кенит бяха запланували, той щеше да има син и да го кръсти Парагон. Някой ден на света щеше да има Парагон Лъдчънс, който щеше да бъде обичан и обгрижван. Може би вече имаше! На Парагон отчаяно му се прииска да се беше сетил да попита Кенит дали вече има син. За него щеше да е утеха да знае, че детето, което си бяха представяли, е истинско.

Долу във вътрешността му, екипажът бе изкъртил нещо и го използваше като таран срещу капака на люка му. Не изглеждаше да го правят много енергично. Вероятно трюмът му се пълнеше с пушек. Това щеше да е добре. Всички можеха просто да заспят и да умрат.

Парагон въздъхна и си позволи да се килне, само малко, както правеше винаги, когато не мислеше за това. Вината не беше негова. Беше пропуск в конструкцията му — от онези неща, които непременно се случваха, когато един кораб бъдеше изграден от два различни дънера магическо дърво. Единият дракон щеше винаги да се опитва да надделее над другия. Всичко, което правеха, беше да се карат, карат, карат, докато му омръзнеше да се опитва да разбере тези други свои личности. Бе ги погребал надълбоко и бе решил да бъде просто Парагон. Парагон Лъдчънс. Каза името на глас, но тихо. Затвори уста. Спря да диша. Не му се налагаше наистина да диша — това беше просто част от формата, която му бяха придали. Форма, която той можеше да промени, ако внимателно помислеше върху нея. Всяка старателно напасната дъска от магическо дърво можеше, съвсем леко, да се измени. За известно време не чувстваше нищо. Тогава позна в себе си сиянието на процеждаща се вода, вода, чиято плавна студенина бавно се стичаше по вътрешната страна на дъските му. Бавно, изключително бавно той започна да натежава. Остави се да се наклони още повече. Екипажът в него го усети. Имаше викове и тропот на крака, когато мъжете се затичаха да открият откъде нахлува водата. Всяка една спойка вече пропускаше вода. Единственият въпрос беше кой ще го погълне пръв — огънят или морето. Вероятно по малко и от двете, помисли си невъзмутимо той. Но нямаше да е по негова вина. Той скръсти ръце на гърдите си, извърна се с лице към надигащата се буря и се приготви за смъртта.