Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Земите на Източен Рохан между Великата река и Волд, по които вървяха приятелите, вече напълно се бяха оказали във властта на настъпващата зима. И макар че снеговалежите бяха редки в тези области, през нощта земята беше посипана от слана. Тревата, суха и чуплива, мъртво хрускаше под конските копита. Ниските сиви облаци бяха покрили небето, в Рохан бе дошло времето на продължителните есенни дъждове.

По пътя Дребосъка се оправи, той не изпускаше меча от ръцете си, уверявайки всички, че съвсем е отвикнал да се бие. Според гледната точка на Фолко, железния вихър на Малкото джудже изобщо не се беше забравен, но Дребосъка само недоволно въртеше с глава и нещо мрачно си мърмореше под носа.

Накрая те се натъкнаха на истински войскови патрул. Десетина отлично въоръжени рохански конници, яхнали огромни охранени коне, носеха къси копия и лъкове. Препускаха откъм реката, сменени от свежа десетка.

Десетникът, воин с великанско телосложение, само поклати глава, гледайки докарания от отряда страшен товар – ранените гондорски воини. Всички те вече бяха извън опасност, но нито един от тях засега не можеше да стане самостоятелно от леглото. Десетникът нареди на половината от своите да изпратят болните до най-близкия лагер на Делителите. На останалите – тоест на Фолко, Торин, Дребосъка, Атлис и на тримата елфи – той предложи да го следват към главния лагер на роханската войска.

- Чух, че сте имали тежка задача на север – каза воинът. – Херцогът от Мундбург, Етчелион, прати писмо, разказващо за вас, затова и ви пуснаха през кордоните на стражата... Дойде време да изчистим ръждата от мечовете.

И той започна да разказва за положението на нещата, Сведенията за придвижването на неприятелската армия не бяха достояние само на пълководците на Пределите и приближените им. Кралете на народа-войска смятаха, че такива знания трябва да има всеки сражаващ се.

Армията на Господаря изневиделица се появила на североизточните граници на Рохан, но все пак недостатъчно внезапно, за да изненада опитните воини.

Далечните разузнавачи навреме вдигнали тревога, макар че врагът се криел колкото могъл, затова доверени хора в Айбор и Невбор научили за нашествието чак когато пратената от тях новина вече не могла съществено да изпревари истерлингските конни стотни, устремили се в бърз марш през степите. И стерлингите, тези вечни врагове на Гондор и Рохан, вървели в авангарда – кръвта в тях не изстиваше с годините, а пораженията само повече разгаряха желанието им за мъст.

- С истерлингите вървят – забеляза воинът, – вървят някакви странни, ниски, с огромни лъкове. Може би сте чували, макар че едва ли, разбира се откъде вие...

- За битката при Вълчия камък? – невъзмутимо попита Дребосъка. – За чудните стрелци, които избиха цял отряд млади рохански конници?

Воинът се стресна.

- Ние видяхме всичко това – поясни Фолко на десетника, загубил от изумление дар слово. – Лежахме в храстите – нощувахме – и се оказахме случайни свидетели...