Републиката на крадците [bg]

— Боговете никога нямаше да позволят такова нещо — прошепна Локи, без да е сигурен, че вярва, но сигурен, че искаше да вярва. Картината на мъртвите сиви греховни очи на Дървеницата се мярна в съзнанието му.

— Един път да съм съгласна с теб — каза огорчено Търпение. — Но боговете са жестоки. Те не толкова забраняват тази амбиция, колкото я наказват. Животът се отдръпва от некромантията така, както възпалената кожа — от отровно ужилване. Използването ѝ води до неразположение, до болест. Не може да се запази в тайна. В крайна сметка беше разкрит, но конфронтацията пое в лоша посока. Той успя да избяга.

Търпение смъкна качулката си. Сабета изглеждаше също толкова поразена, колкото и Локи, затаила дъх, омагьосана от приказката.

— Преди да се издигне до архидон, той използваше сиво име от Теринския трон. Наричаше се Пел Акантус, Белия амарант. Легендарното неувяхващо цвете. Беше напълно естествено след лудостта и предателството да го наричаме…

— Не! — прошепна Локи. Силата напусна краката му. Сабета не успя достатъчно бързо да го хване, преди коленете му да се ударят в пода.

— Ламор Акантус — каза Търпение. — Черния амарант. Виждам, че името ти говори нещо.

— Няма как да знаеш това име — каза Локи, почти изгубил гласа си. Дори и в собствените му уши отрицанието звучеше жалко и детинско. — Няма начин.

— Има — каза Търпение не особено деликатно. — Пел Акантус беше мой приятел, Ламор Акантус — мой срам. Тези имена значат много за мен. Значат още повече за теб, защото са истинската ти същност.

— Какво му правиш? — попита Сабета. Локи се вкопчи треперещ в нея. Чувстваше гърдите си, все едно бяха стиснати с железни обръчи.

— Слагам край на загадките — каза Търпение, вече по-меко. — Давам отговорите. Този човек някога беше Ламор Акантус от Картейн, някога — архидон Провидение от моя орден. Маг, по-могъщ от мен самата.

Тя вдигна лявата си ръка и остави ръкава на робата да се смъкне, разкривайки петте татуирани гривни.

— Не съм шибан маг! — каза Локи дрезгаво.

— Вече не — потвърди Търпение.

— Измисляш си тези глупости! — каза Локи, натъртвайки всяка дума, превръщайки думите в нещо като емоционален талисман. — Значи, знаеш… едно име. Признавам, че съм впечатлен. Но аз съм на… Не знам на колко съм години, но не може да съм минал трийсетте. Трийсет! А човекът, за когото говориш, трябва да е по-възрастен от теб!

— Само първоначално — каза Търпение. — По един или друг начин ти все още си.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Преди трийсет и три години неизвестно сираче се появи след края на смъртоносна чума. Не ти ли казах току-що какво се случва, когато се практикува най-забраненото ни изкуство? Ужасяващ откат срещу самия живот. Болест. Черният шепот дойде отникъде. Ламор Акантус остана в Камор, скрит в копторите на Пожарището. Там ти продължи изследванията си, като използваше бедните и забравените в опитите си.