Зовът на барабана [bg]

Не отговорих на това, но издишах малко силно през нос. Той сви смутено рамене и се почеса по ключицата.

— Аз бях добър съпруг — каза отбранително. — Това, че нямахме други деца… не беше по моя вина…

— Наистина не искам да слушам това!

— О, нима? — Гласът му още беше нисък, за да не събуди Иън, но беше изгубил дипломатичността си; сега бе гневен.

— Попитахте ме защо дойдох; съмнявате се в мотивите ми; обвинявате ме в ревност. Вероятно не искате да знаете, защото ако узнаете, вече няма да можете да мислите за мен както сте решили.

— И откъде, по дяволите, знаете как искам да мисля за вас?

Устата му потрепна в изражение, което можеше да е подигравателна усмивка.

— Наистина ли мислите, че не знам?

Обърнах се към него и го гледах цяла минута, без да крия нищо.

— Наистина споменахте за ревност — каза той тихо след миг.

— Така е. Вие също.

Той извърна глава, но продължи след миг:

— Когато разбрах, че Изобел е мъртва… не почувствах нищо. Бяхме живели заедно с години, но не се бяхме виждали почти от две години. Споделяхме едно легло, мислех си, че споделяме живота си. Трябваше да ме заболи. Но не беше така.

Той пое дълбоко дъх. Видях как завивките се размърдват, докато се наместваше.

— Споменахте за щедрост. Не беше това. Дойдох да разбера… дали още мога да чувствам — каза той. Главата му беше извърната, взираше се в покрития с кожа прозорец, зад който вече притъмняваше. — Дали собствените ми чувства са умрели или само Изобел.

— Само Изобел? — повторих аз.

Той лежа неподвижно за миг, извърнат настрани.

— Е, поне все още мога да изпитвам срам — каза съвсем тихо.

Усещах, че вече е много късно. Огънят догаряше и болките в мускулите ми казваха, че отдавна е минало време за лягане.

Иън стана неспокоен; мърдаше в съня си, стенеше. Роло стана и го подуши, като скимтеше тихичко. Отидох при него и пак му избърсах лицето, разбухах възглавницата и изпънах чаршафите, като му шепнех утешително. Той беше полубуден. Вдигнах главата му и го накарах да изпие топлата отвара, глътка по глътка.

— На сутринта ще си по-добре. — По шията му се виждаха петна — само няколко, — но треската беше отслабнала и бръчката между веждите му се бе изгладила.

Избърсах отново лицето му и го отпуснах на възглавницата, той обърна буза към хладния плат и заспа отново.

Беше останала доста отвара. Налях една чаша и я подадох на лорд Джон. Изненадан, той седна и я взе.

— И сега, когато дойдохте и го видяхте — разбрахте ли дали още можете да чувствате? — попитах аз.

Той се вгледа в мен, не примигваше на светлината на свещите.

— Да, мога. — Със стабилна ръка вдигна чашата и я изпи. — Бог да ми е на помощ — добави съвсем небрежно.