Златният бряг [bg]

— Тези са от Неапол — каза той. — Тук не можеш да намериш такива.

Той запали една и разбрах защо не можеш. Отворих прозореца.

— Искаш ли една?

— Не.

Той подаде кесията на Вини и Лени, всеки от които взе по една и я запали. Всички изглеждаха доволни от малките си безмитни пури. Разбира се, днес бяха пурите, утре нещо друго можеше да излезе от морския клуб. Интересно.

Вместо да спрем за тричасов обяд в някой италиански ресторант, спряхме пред един фургон за италиански хотдог близо до „Таймс Скуеър“. Белароса слезе от колата и поздрави продавача, някакъв възрастен мъж, който прегърна и целуна Белароса и едва не заплака. Без да ни пита какво искаме, Белароса взе за всички горещи питки с наденички, с пипер и лук.

— Не ми слагай майонеза — казах аз.

Ядохме отвън до фургона, разговаряйки със стария продавач, на когото Белароса даде парче козе сирене от Литъл Итъли и три контрабандни пури. Мисля, че ние спечелихме в тази сделка.

Ако е вярно, че човек се познава по приятелите, които има, тогава Франк Белароса беше нещо като популист, който се движеше сред масите, както са правили първите цезари, и позволяваше на обикновените хора да го прегръщат и целуват, да благоговеят пред него и… да го залавят. В същото време той се събираше и със знатните, но ако можеше да съди по „Плаза“, отнасяше се към тях с хладно презрение.

Продавачът не се върна да обслужва фургона си и дори пропъди няколко души, за да може да обслужи по-добре обедните си гости, които обядваха на открито в скъпите си костюми в жегата на „Таймс Скуеър“, паркирали кадилака напреки на движението. „Каква странна картинка“, помислих си аз.