Златният бряг [bg]

По-късно същата сутрин с Белароса слязохме пред хотела, където ни чакаха Лени и Вини с кадилака. Отново отидохме в Литъл Итъли и се отбихме в клуба на Белароса за по едно еспресо. „Италиън Райфъл клъб“ нямаше много прилики с „Крийк“, както можете да се досетите, освен това, че беше частен клуб и че въпросите, които се обсъждаха там, бяха свързани с това, как да се манипулира републиката в полза на членовете на клуба. А вероятно имаше повече прилики, отколкото си мислех.

Тази сутрин Белароса имаше поредица от срещи, насрочени за клуба му, който бе всъщност един широк приземен етаж на магазин с боядисана в черно витрина към улицата, тъмен вътре и разделен на многобройни мрачни стаи за кафе и разговори.

През по-голямата част от времето аз оставах почти изцяло настрана от разговора, понякога говореха на италиански, а понякога, когато в стаята присъстваше някой, който въобще не говори италиански, аз бивах помолен да напусна стаята с думите:

— Едва ли искаш да чуеш това, господин адвокат.

Сигурен бях, че са прави.

И така, изпих доста кафе, изчетох всички сутрешни вестници и наблюдавах една игра на карти, която не можех да следя.

След около час и нещо престой в клуба излязохме и отново се качихме в колата. Макар че пелена от облаци закриваше слънцето, бе започнало да става горещо — една градска жега, която създаваха колите, хората и нагорещеният от вчерашното слънце бетон. През лятото скуаерите от именията могат да издържат най-много около седмица в Манхатън и аз се надявах, че няма да оставаме по-дълго в града, но на този човек не се задаваха въпроси за време и място.

Спряхме за малко пред „Ферара“, откъдето Белароса избра една дузина сладкиши за Анна, които бяха поставени в хубава бяла кутия, завързана със зелена и червена панделка, която Белароса донесе в колата. Не мога да обясня защо, но гледката, която представляваше този голям мъж, хванал нежно тази малка бяла кутия, ми се стори много цивилизована. Това не беше точно Аристотел, който размишлява пред бюста на Омир, но беше едно безкрайно човешко действие, което ме накара да видя човека, съпруга, бащата. И, да — любовника. Въпреки че винаги съм гледал на Белароса като на мъж, печелещ мъжкото внимание, сега видях, че първоначалното ми впечатление от него, че жените биха го намерили привлекателен, е вярно. Е, не всички жени, но някои. Можех да си представя как Сюзън, лейди Станхоуп, иска да бъде унижена и сексуално използвана от този безчувствен варварин. Може би това имаше някаква връзка с факта, че бе видяла майка си в леглото с някакъв градинар, коняр или какъвто е бил там. Може би това е нещо, за което мечтаят всички дами със знатен произход: да си свалят дрехите заради мъж, който не им е равен по обществено положение или интелект, а просто сексуално ги възбужда. И защо това трябва да е такъв шок за мъжете? Половината от богатите и преуспяващи мъже, които познавам, се чукат със секретарките си, сервитьорките по коктейлите и дори прислужниците си. И жените имат либидо. Но може би отношенията между Сюзън Станхоуп и Франк Белароса бяха по-сложни.