Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Оставете я, ваша милост — извика Церсей на краля, — не можем да й помогнем, горкичката.

Майката я чу. Гласът на кралицата сякаш разсече въздуха и проясни размътения й ум. Лицето й се изопна в омраза.

— Курво! — изкрещя лудата. — Курво на Кралеубиеца! Братова шунда! — Хвърли детето и посочи Церсей. — Братова шунда, братова шунда!

Тирион така и не видя кой хвърли говното. Само чу ахването на Санса и как Джофри изруга, а когато извърна глава, кралят триеше мръсотията от бузата си. Кафявата гадост се беше пръснала и по златната му коса, и по краката на Санса.

— Кой го хвърли това? — изпищя Джофри. Пръстите му се впиха в косата, лицето му се изкриви от ярост и той смъкна цяла шепа от лепкавата гнусотия. — Искам човека, който хвърли това! — изрева той. — Сто златни дракона за този, който ми го предаде.

— Там, горе беше! — извика някой от тълпата. Кралят завъртя коня си да огледа покривите и балконите над главите им. Хората в тълпата сочеха, бутаха се и сипеха ругатни един към друг и към краля.

— Моля ви, ваша милост, моля ви, оставете го — проплака Санса.

Кралят не я погледна.

— Доведете ми човека, който хвърли тази мръсотия! — заповяда Джофри. — Ще го оближе от мен или ще му взема главата. Куче, доведи ми го тук!

Сандор Клегейн послушно скочи от седлото си, но нямаше как да пробие през стената от хора, камо ли да стигне до покрива. Тези, които бяха най-близо пред него, започнаха да хленчат и да се дърпат от пътя му, докато други напираха напред за да видят. На Тирион му замириса на погром.

— Клегейн! Остави, избягал е отдавна!

— Искам го! — Джофри посочи към покрива. — Беше ей там. Куче, пробий през тях и доведи…

Порой от викове заглуши думите му като гръмотевичен тътен на ярост, на страх и на омраза, който ги заля от всички посоки.

— Копеле! — изкрещя един на Джофри. Още гласове подхванаха кралицата с викове „Курва“ и „Братова шунда“, а Тирион го запердашиха с „Изрод!“ и „Получовек!“ Смесени с дръзките оскърбления започнаха да се чуват и „Възмездие!“, и „Роб, искаме Роб, краля Роб, Младия вълк“, й „Станис!“, и дори „Ренли!“ От двете страни на улицата тълпата напираше срещу остриетата на копията, а златните плащове едва ги удържаха, мъчейки се да запазят строя си. Над главите им зафучаха камъни и изпражнения. „Нахранете ни!“, закрещя някаква жена. „Хляб!“, прокънтя мъжки глас зад нея. „Искаме хляб, копеле!“ След миг хилядите гърла подеха последното заклинание. Крал Джофри, крал Роб и крал Станис бяха забравени и се възцари единствен крал Хляб. „Хляб! — крещеше човешкото море. — Хляб, хляб!“

Тирион пришпори коня си към сестра си и изрева:

— Към замъка! Веднага!