Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Елбраян разбра, че не е в състояние да удържи хората си, най-малко пък озверелия Полсън, който с лекота избегна копието на своя противник и като го вдигна във въздуха, запрати го на повече от шест метра. Злощастното джудже се блъсна в едно дърво и се свлече на земята, а на главата му зееше грозна дупка.
Последният великан се втурна към гората, онези джуджета, които още не се бяха включили в същинската битка, също хукнаха да бягат.
— Строшете втория катапулт! — провикна се Елбраян. — Нека подкладем огъня на Авелин!
— А той къде е? — попита минаващата наблизо Пони.
— При елфите в гората — предположи младият мъж. — Сигурно преследва великана.
В този миг, горящото оръдие изскърца зловещо и още повече се килна настрани. Елбраян се загледа в него, усетил, че нещо не е наред.
— Не! — прошепна той и като скочи от седлото, тръгна натам, първо бавно, после все по-бързо, докато накрая тичаше с всичка сила.
Когато се приближи достатъчно, се хвърли по очи на земята и се взря в гъстия дим. Видя две тела, за щастие — прекалено дребни, за да бъдат нещо друго освен джуджета.
— Какво обаче са търсили под катапулта? — запита се той, обзет от внезапен ужас.
— Греда, трябва ми греда! — изкрещя колкото глас имаше и се изправи, подскачайки нетърпеливо на едно място. — Намерете ми някакъв лост! По-бързо!
— Авелин! — ахна Пони, досетила се за подозренията му.
Сражението беше стихнало почти напълно, няколко мъже и Брадуордън дори се бяха заловили да разглобят втория катапулт. Кентавърът, който тъкмо се занимаваше с рамото на оръдието, също чу отчаяния зов на пазителя.
Катерицата извади последния клин, който държеше тежката греда и Брадуордън с почти великански усилия я освободи. Мнозина се хвърлиха да му помагат, но единственото, което можаха да направят, бе да я дотътрят някак си до горящото съоръжение.
— Въжета от другата страна — нареди Елбраян, а сам той, заедно с още неколцина мъже, се зае да подпъхне единия край на гредата под най-високата част на катапулта. — Трябва да го преобърнем изцяло. Колкото се може по-бързо!
Всички се хванаха на работа, Пони дори впрегна Симфония и собствената си кобила и ги накара да теглят, докато най-сетне успяха да повдигнат оръдието, което простена и бавно се прекатури на другата страна сред порой от оранжево-жълти искри.
Отдолу, покрит със сажди и напълно неподвижен, лежеше Авелин.
Елбраян се хвърли към него, същото сториха и останалите. Пони разбута хората пред себе си, за да се добере до монаха, който й бе станал по-близък от роден брат.
— Не диша! — изкрещя Елбраян и коленичи край него, мъчейки се да вкара поне малко въздух в гърдите му.
Пони пък откачи кесията с камъните от кръста му и трескаво зарови вътре, докато не откри онова, което търсеше — сивия хематит. Нямаше никаква представа какво да прави (Авелин така и не я бе научил, не и в традиционния смисъл на думата, как да борави с този най-опасен от всички камъни), ала знаеше, че трябва да опита. Призовавайки цялата си воля, тя съсредоточи мислите си в камъка, припомняйки си как монахът бе сторил съвсем същото както за нея, така и за Елбраян.
Молеше се на Бог, отчаяно просеше помощ и ето че изведнъж, макар самата тя да не вярваше, че е успяла да се докосне до силата на камъка, почувства нечия ръка върху пръстите си. Вдигна поглед и видя Авелин да й се усмихва немощно.
— Доста се поизпържих — отбеляза той, кашляйки мъчително и плюейки черни сажди. — Ам’че да!
— Оръдията бяха наистина впечатляващи — отбеляза Елбраян по-късно тази нощ, докато заедно с Джуравиел и Тунтун седяха край леглото на Авелин.
Монахът отвори едното си око и се загледа в новодошлите. Разбира се, знаеше, че елфите са наблизо (всички в лагера го знаеха), ала никога досега не бе виждал някой от потайните Туел’алфари, затова побърза да затвори очи, да не би да ги стресне и те да си отидат.
Прекалено късно — Елбраян бе забелязал раздвижването му.
— Боя се, че прокобите за надвисналото над Корона зло са верни — рече пазителят и го разтърси лекичко, за да покаже, че говори на него.
Авелин отново отвори едното си око, ала погледът му се спря не върху Елбраян, а върху елфите.
— Нека ти представя Бели’мар Джуравиел и Тунтун — кимна младият мъж. — Мои учители и двама от най-скъпите ми приятели.
Монахът отвори и другото си око и се усмихна:
— Добра среща! — бодро поздрави той, ала се закашля, все още прекалено изтощен за такива усилия.
— Добра среща и на теб, добри ми монахо — отвърна Джуравиел. — Впечатляващите ти умения с камъните ни вдъхват голяма надежда.