Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Робърт си сипа уиски с вода. Да, помпеше втората годишнина от сватбата. Бяха поканили осем или десет души на гости и Робърт беше купил много божури и рози за апартамента и една тънка златна гривна за Ники. Никой не дойде. Приятелите им бяха поканени на коктейл от осем часа, но когато стана девет и петнадесет и все още нямаше никой, Робърт възкликна: „Не може да бъде! Да не би да сме ги поканили за друг ден?“ Тогава Ники, подпряла ръце на хълбоците си, каза: „Никой няма да дойде, скъпи мой, ще празнуваме само аз и ти. Да седнем на тази прекрасна маса имам да ти кажа някои неща.“ Тя дори не бе пила нищо, преди Робърт да се прибере. Той винаги можеше да определи на коя чаша е в момента. Не беше пияна и когато планираха вечерта десет дена преди това, или поне в промеждутъците бе трезва. Тази вечер тя говори без прекъсване в продължение на близо час и когато той се опитваше да каже нещо, тя просто повишаваше глас. Изложи пред него всичките му недостатъци, включително и как понякога оставя самобръсначката си на мивката, вместо да я прибере в шкафчето, и как няколко седмици по-рано забравил да вземе роклята й от химическо чистене. Не пропусна и бенката на едната му буза — прословутата бенка, чийто диаметър не беше и сантиметър и половина (веднъж я премери в банята с металната си линийка) и която в началото й се струваше благородна, след това — отвратителна и накрая започна да й прилича направо на тумор, и защо не отиде да я премахнат? Робърт си спомни, че по време на тирадата й си беше сипал втора чаша с нещо силно — най-разумното в случая беше да запази спокойствие, а алкохолът му действуваше успокояващо. Всъщност спокойствието му онази вечер така я беше вбесило, че по-късно, докато той се събличаше, за да си легне, тя на няколко пъти политна и нарочно се блъсна в него. „Не ти ли се иска да ме удариш, скъпи — говореше му тя. — Хайде, Боби, удари ме!“ — „Не“ — беше промълвил той. Колкото и да бе странно, точно в този момент нямаше никакво желание да я удари. Тогава тя го нарече ненормален. „Някой ден ще извършиш нещо страшно. Помни ми думите!“ И малко по-късно през нощта: „Каква шега, а, Боби!“, докато лежаха в леглото и тя притискаше бузата му с ръката си, не от нежност, а за да го ядоса и да му пречи да заспи. „Чудесна шега, нали, скъпи?“ Последва го в хола, когато той се премести на канапето. Най-сетне, към пет часа сутринта, тя заспа в спалнята и се събуди, когато той стана за работа. Главата й тежеше от изпития алкохол и както винаги в такива случаи тя беше изпълнена с разкаяние. Взе ръцете му в своите и започна да ги целува — държала се била ужасно, дали той може да й прости, обещавала никога вече да не прави така, той бил ангел и това, което му казала за недостатъците — а и те били съвсем незначителни, — не било на сериозно.

Чу сирената на патрулна лодка. Или човек е попаднал в бързея на реката, или пък някоя лодка е в опасност, помисли си той. Сирената продължаваше да вие — меланхолично, настойчиво, отчаяно. Опитваше се да си представи как, блъскан от водата, се преобръща върху скалите и изпаднал почти в безсъзнание, се мъчи да се захване за някой камък, но камъкът е прекалено хлъзгав или пък той самият е прекалено слаб, за да се задържи. А сирената продължава да вие, докато спасителните лодки осветяват повърхността на реката, без да могат да намерят онова, което търсят. Беше чувал колеги да казват, че ако попаднеш в бързей — а такива имаше няколко десетки на различни места по реката, — с теб е свършено. Най-многото, което спасителната служба може да направи, е да открие тялото. Един колега им беше разказвал как намерил тялото на възрастен човек на брега зад къщата си, където течението го би го изхвърлило, след като го влачило близо двадесет мили. Понякога намираха удавници, изхвърлени чак в Трентън. Робърт стисна зъби. Защо трябваше да си мисли за това, след като не смяташе нито да плува, нито да лови риба в реката дори през лятото?