Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Нови снимки. Джени и брат й по бански костюми в лятната вила на родителите й близо до Скрантън. Беше Еди, който починал на дванадесет години.
— Еди рисуваше много хубаво. Може би щеше да стане художник — каза Джени. — Още пазя негови рисунки.
Робърт я погледна. Лицето й беше тъжно, но в очите й нямаше сълзи.
— Този човек, който е бил у вас, преди брат ти да се разболее — как изглеждаше той?
— Ами… — Джени се загледа в пространството. — Нищо особено. С кестенява коса и кафяви очи. Около четиридесет и пет годишен. Малко пълен. Имаше изкуствени зъби.
Робърт се усмихна, изпита странно облекчение. Този човек никак не приличаше на брат Смърт от сънищата му. Страх го беше, че може да има някаква прилика.
— Защо? — попита Джени.
— От време на време имам странен сън. Приближавам се до една маса, на която седи сам човек в свещенически дрехи. Питам го: „Вие ли сте брат Грийн?“, или пък „брат Смит“, или „брат Джоунс“, или някакво друго име. Той ме поглежда, усмихва се и казва: „Не, аз съм брат Смърт.“
— И после?
— После се събуждам.
— Как изглежда този човек?
— С черна права коса, прошарена на слепоочията. Има златен зъб. Носи очила с черни рамки. — Робърт сви рамене. Можеше да продължи описанието, можеше да нарисува точен портрет на брат Смърт. Отмести поглед от лицето на Джени, която го слушаше с огромен интерес.
— И след това изпадаш в депресия — каза тя.
— Е, не за дълго. Може би за около две минути — каза Робърт и се усмихна. Изправи се. — Да ти помогна ли с нещо?
— Благодаря, няма нужда. Аз мисля, че когато смъртта дойде, тя ще има образа на човек. И когато видиш този човек, ще разбереш, че това е той или по-скоро тя, защото ще има нещо, което да ви свързва много тясно.
Робърт понечи да каже: „Това са глупости“, но се въздържа. Джени гледаше много сериозно на идеята си — беше повече от ясно.
— Не си ми показала горния етаж. Искаш ли да ме разведеш?
От коридора на горния етаж се влизаше в четири правоъгълни стаи и в банята. Стаите бяха наредени приятно, макар и скромно и навсякъде имаше саксии с цветя — не бяха прекалено много, точно колкото трябва, някои от тях върху еднометрови подставки във викториански стил.
— Имаш ли отвертка? — попита Робърт.
— Да, защо?
Робърт посочи с глава зейналата врата на един шкаф — малко преди това се бе опитал да я затвори.
— Ще ми отнеме не повече от минута. Прозорецът в спалнята също. Ако поправя механизма му, няма да има нужда да го подпираш с книга.
Тя слезе в кухнята за отвертката и се върна с чук и кутия с винтове.
Четиридесет и пет минути по-късно Робърт слезе долу, след като беше поправил бравите на двете врати, механизма на един прозорец, бе свалил разклатената стъклена полица в банята и я бе закрепил за дървения плот под аптечната. Джени се качи, за да види какво е направил.
— На мен това би ми отнело цяла седмица! — възкликна тя.
Робърт усети, че си е сложила парфюм.
— Донесох малко вино — сети се той. — Обу си галошите и отиде до колата. Беше донесъл бутилка бяло вино, което за щастие вървеше с пилето.
Пет минути след като седнаха на масата, чуха, че по алеята идва кола.
— Гледай ти, неканени гости — каза Джени, отивайки към вратата.
Чу се скърцане на спирачки и затръшване на врата.
— Грег, нали ми обещааа — възкликна Джени и Робърт се изправи. Грег се появи на вратата, лицето му беше начумерено.
— Грег, това е…
— Робърт Форестър — каза Робърт. — Приятно ми е.
— Приятно ми е. — Грег погледна масата, Джени и очите му се спряха върху Робърт.
— Реших, че трябва да се запознаем.
— Ами запознахте се. Тъкмо вечеряхме, Грег. — Джени имаше отчаян вид. — Моля те, отиди си. Само този път!
Точно това не биваше да казва, помисли си Робърт, като видя гневните искри в очите на Грег.
— Нямах намерение да ви развалям вечерта, но пък и не виждам защо трябва да си тръгна. Какво пречи да почакам в хола?
Разстроена, Джени вдигна рамене и се обърна към Робърт.
Стъпвайки тежко, Грег влезе в хола по чорапи — очевидно обувките му се бяха изхлузили заедно с гумените галоши.
— Грег, би ли почакал горе? — попита Джени, застанала на кухненската врата.
Робърт се усмихна неспокойно. Джени говореше с такъв тон, сякаш Грег и бе брат и тя искаше услуга от него. Грег беше едро момче, над метър и осемдесет. Робърт нямаше никакво желание да се бие с него.
— Не. — Робърт чу шумолене на хартия — Грег беше седнал на канапето в хола.
Поне не ги виждаше в кухнята. Джени седна, а след нея и Робърт. В очите й имаше сълзи. Робърт взе вилицата си и й направи знак да стори същото. Тя взе вилицата си, след това я остави. Отиде в хола и пусна грамофона. Когато се върна на масата, Робърт стана.