Кралят

Аудиенциите, които даваше на обикновените граждани, бяха уреждани от тихия, стабилен Ейб, наричан още Абалон, ала отговорите на Рот си бяха лично негови. А имаше толкова много за вършене – да посредничи при спорове в семействата; да благославя новородени синове и дъщери; да споделя тъгата на тези, които бяха понесли загуби, и радостта на онези, на които съдбата се бе усмихнала.

Както винаги, Бет беше до него; присъстваше на аудиенциите заедно с Ейб, проверяваше различни документи със Сакстън, когато се налагаше… и с всеки изминал миг коремът ѝ ставаше все по-голям.

– Пристигнахме, господарю – обади се Фриц от шофьорското място на мерцедеса. – В дома на господаря Дариъс.

– Благодаря, мой човек.

Воден от Джордж, Рот слезе от задната седалка и се наведе към прозореца.

– Хей, ще идеш ли да вземеш още ягоди? Освен това пак е на вълна моркови. И кисели краставички. Най-добре вземи два буркана от киселите копелета.

– Веднага се връщам, господарю! Мисля да ѝ взема и малко сладоледено кисело мляко. Тя го обича с парченца шоколад, нали?

– О, мамка му. Да. И не забравяй салата от цвекло. Както и телешкото.

– Няма.

– И побързай, окей? Всеки момент ще се върне от „Потъри Барн“34 с Ай Ем.

Рот затвори вратата на мерцедеса и се обърна към Джордж:

– Да вървим.

Кучето знаеше точно къде да отиде – отведе го до входа, който Рот отвори с ума си.

– Здравей, скъпа, прибрах се! – провикна се той.

– Носиш ли цветя? – извика Ласитър в отговор.

– Не и за теб.

– По дяволите. Е, тази вечер съм дежурен тук заедно с Тор, така че може ли да се размърдаме? Има цял списък с уговорени срещи, но искам да си догледам „Кухнята на ада“.

– Не го ли записваш? – измърмори недоволно Рот, докато двамата с Джордж влизаха в някогашната трапезария.

– Да, ама никак не ме бива с въздържанието. Беше от девет часа, а аз мразя да чакам. Между другото, сипах прясна вода на Джордж в купичката до стола ти.

– Поне обичаш кучета. Само това те спасява.

– Ха! Аз имам крила и ореол, кисело копеле такова. Вече съм си окончателно спасен.

– Такъв ни бил късметът.

– Здрасти, братко. – Ви се появи в стаята, палейки една от ръчно свитите си цигари. – Къде е момичето ти?

– Скоро трябва да се върне, нали? – намеси се Ласитър.

Рот не можа да сдържи усмивката си, докато сядаше. Единствената ситуация, в която дразнещият кучи син ставаше сериозен, бе, когато се отнасяше до Бет… което, трябваше да признае Рот, си бе направо умилително.

– Тя върна ли се? – попита Рейдж, прекрачвайки прага на стаята.

– Колко време отнема да поръчаш бебешки мебели? – присъедини се и Бъч.

– Седмици – отговори Зи. – Нямаш си представа.

Продължиха в същия дух – всеки от новодошлите, Блей, Куин, Фюри и Ривендж, питаха за Бет.

Единственият, който не го направи с думи, беше Джон… но и не беше нужно. Братът на Бет беше тихо, разтревожено присъствие от мига, в който бяха научили за неочакваната бременност. И Рот го обичаше заради това. Джон никога не се преч­каше, ала винаги бе наблизо, изслушваше Бет, подкрепяше я, говореше с нея, носеше ѝ филми.