Кралят

Всъщност този път не самото раждане бе отнело живота на жената.

А автомобилна злополука.

Рот бе очаквал първото, ала съдбата бе решила друго. Жената беше преживяла раждането, също като детето. Бяха убити от пиян шофьор, на връщане от клиниката на Хавърс.

Нехайната жестокост на съдбата понякога вземаше съкрушителни, епични размери.

Невероятно.

Приближи се до масата, издърпа един стол и седна. Почти бе сигурен, че е с лице към прозорците… не че можеше да ги види.

Беше чул толкова много истории, ала тази… господи, тази като че ли го разтърси повече от всичко друго.

Нямаше представа колко дълго остана така, но най-сетне Ви пъхна глава в стаята.

– Добре ли си?

– Не.

– Искаш ли да отложим срещите?

– Аха.

– Добре.

– Ви.

– Да?

– Спомняш ли си видението, за което ми каза? В което съм гледал към лицето в небесата и съм държал бъдещето в ръцете си?

– Аха.

– Какво…

Изведнъж Рот отново преживя болката на своя поданик.

– Всъщност забрави. Не искам да знам.

Понякога информацията не беше нещо хубаво. Ако другият вампир бе надникнал в бъдещето, това не би променило нищо. Просто щеше да прекара времето, което му оставаше с жена му и детето, ужасèн от онова, което предстои.

– Ще отпратя останалите посетители.

Вратата се затвори зад гърба на брата.

Без особена причина мислите на Рот се насочиха към родителите му и той се зачуди каква ли е била нощта на собственото му раждане. Те никога не бяха говорили за това, но и той никога не ги беше попитал. Винаги се случваше нещо друго… пък и той бе прекалено млад, за да го е грижа за подобни неща.

Опита да си представи появата на белия свят на собственото си дете, ала просто не бе в състояние да го направи. Защото представляваше поредица от събития, прекалено емоционални, за да може да ги обмисли трезво.

Ала имаше нещо, което внезапно му стана кристално ясно.

Просто не бе сигурен как го приема.

Докато размишляваше над нещата, в ума му се надигнаха спомени от последните два-три месеца. Разкази и проблеми, дарове – дадени и получени. След всички усилия, които му беше коствало да изпълнява кралските си задължения, за него бе същинско откровение, че всъщност може да му е приятно да го прави.

И даже битките не му липсваха.

Та нали имаше толкова много други предизвикателства, които трябваше да посрещне и да преодолее. Защото битките невинаги се водят на бойното поле и понякога враговете не са въоръжени с обикновени оръжия. Понякога враговете сме самите ние.

Рот най-сетне разбираше защо престолът даваше толкова много на баща му. Разбираше го, и още как.

И странно как едно нещо като че ли свързваше всичките му поданици – любовта към семейството им. Техните партньори, техните родители, техните деца; това като че ли беше на първо място.

Винаги.

Семейството на първо място.

Следващото поколение… на първо място.

Мислите му се върнаха назад към нощта, в която родителите му бяха убити. Единственото, което бяха направили, преди вратата да бъде изкъртена, бе да го скрият. Направили бяха всичко възможно да го спасят… и не ставаше дума за бъдещето на престола. Не, последните им думи, преди да го заключат в скривалището, изобщо не бяха за това.